алтернативен избор

Вероятно винаги го има, понякога отказвам да го видя, в момента всичко, което правя е да завивам до безкрайност по пресечките, табелите на които гласят "Алтернатива", "Алтернатива", "Алтернатива".
Днес видях момче с тениска, на която пише "Just do it" и си спомних за онзи лист, който през далечния октомври украси стената ми и през сякаш още по-далечния (но това е илюзия, мисля) април, беше накъсан. ( а после се оказа, че не е трябвало да бъде.)

Забрави хороскопите. ТУК е отговорът на всичките ти въпроси:

ДА.

НАПРАВИ ГО.

Лесно е да се каже, нали, но да направя какво? И, кой знае защо, отговорът отново вече съм си го давала. Хубавото е, че вече не очаквам и не хвърлям ези-тура много отдавна.
Лошото е, че, незнайно как, от следваща в сърцето си, се превърнах в следваща мимолетното: отговарям автоматично с "Да. Ще го направя" на всяка алтернатива, просто защото това, което наистина искам, го пропилях.
А сега? Улавям мига и си отивам. И нищо повече.

Няма вече пустини. Няма оазиси. Но нуждата от тях се чувства.

Албер Камю, разбира се.



Craftsmen habit by nailone

...колко глупав пост.

i know we said goodbye

пясъкът в обувките ми е от миналото лято.

love's labour's lost

Пазя си изсъхналите рози от чиста сантименалност и от чиста суета, но те не значат нищо. Всъщност никога не се и сещам за тях, освен ако не ги видя някъде там, между книгите, между Стайнбек и Бредбъри, между купищата прах и тавана. И тогава нещо в мен се обръща, нещо кипва, нещо потреперва, сякаш...
Но това не е любов.
Пазя песните в отделна папка, но никога не се сещам да вляза в нея и само понякога, когато ги чуя случайно по радиото, докато чакам на опашката в магазина, си спомням разни думи и обещания, и си мисля...
Но това не е любов.
Фалшивата страст, породена от общото ни отчаяние и неконтролируемият ужас, блъскащ в ритъма на пулс по гърдите ни през разкъсаните дрехи, този непрестанен мазохистичен копнеж да сме заедно, това не е любов.
Болезнените сънища, крясъците и накъсаната реалност, в чиито стени се разбиваме в опити да сме събрани и разделени, никога сигурни, това не е любов.
Саморазрушителната жажда за докосване, последвалият студ и онова мълчание, което никой не иска да запълни, след като е даден отговор на всичките ни желания - това не е любов.
Миризмата на море и пясъка по дланите ни, парещото слънце и забързаните стъпки; закъснелите часовници, планираните срещи, тайните маршрути през пресечките, кафенетата в затънтените улички, задушните юлски следобеди, безкрайното преследване и краткото спокойствие - това не е любов;
Студеният вятър и топлината между телата ни, вкусът на евтин алкохол и на чужди цигари по устните - това не е любов. Това не е любов.
Това е споделена самота.

танцувай, танцувай

Не, не искам сладолед, благодаря, не ми е топло, не се безпокой за мен, небето е синьо, вървя, вървя, вървя, каква красива градина и колко много цветове,
харесвам тази песен, защото звучи като танц.
Слънчево е, облачно е, слънчево е, дните бързат, пътят се изнизва под бягащите стъпала, колко много цветове, как само искам да танцувам, а аз тичам, тичам, препускам, нямам време; цветове и дъждове, облаци, часовници, разбити прозорци, напуснати къщи, хора, лицата, ръцете на хората, гласове, очакват нещо тези очи, препускащи, световъртеж от бързане и възможности, спри, спри, не спирай, не спирай, бягай, няма време.
Животът се изнизва под краката ми - и няма кой да спре света и времето; върни се, върни се, искам времето да спре. Искам светът да замръзне, вперил поглед в телата ни.

Ела. Ела да танцуваме.

лято

"това беше всичко, което исках да чуя. нищо друго нямаше значение: аз все още бях жива, щях да тичам боса из локвите, да прекарвам нощите без покрив, да крещя имената на звездите, да замервам прозорци с камъни, да нося ярки дрехи, да пия от чужди бутилки и да се хвърлям в дълбокото. да, аз все още бях жива; за мен нищо не беше невъзможно."

доставя ми някакво откачено удоволствие да наблюдавам как ярко розово-оранжевите ми нокти подскачат по клавиатурата, докато пиша.

тик-так

Мисля си, календарите са долни гадове. И това дали имам време има ли изобщо някакво значение, когато това време бива пропилявано в мълчание.
Ще бягам, ще бягам. Не че имам някакъв друг избор. Изобщо, за какъв избор говорим, за онзи, дето преди човек винаги го имаше ? Е, сега го нямам, съзнателно си го изземам, конфискувам го, няма избор вече.
Нали времето е илюзия. Всъщност очакването на нещо е хиляди пъти по-убиващо от настъпването му. Тази малка смърт ще настъпи рязко, внезапно, една сутрин просто ще се събудя и ще бъде септември.
И нищо не мога да направя.
Затова бягам.