what happenеd?

Постоянно сънувам влакове, ЖП линии и хоризонти, опнати между две редици планини и клони. Толкова много цветове, а аз дори не различавам тъмносиньо от черно.
Кой е цветът на надеждата?
Изпълнена съм мисли за вятър и очакване, и бягане, толкова много бягане, че ако започна да тичам, ще спра едва на ръба на способностите си
да те забравя.

Пишещите хора, ние сме вампири, ние изсмукваме живота от живителната му сила, от звуците, изтръгнати от сърцата и болките на човеците около нас, крадем ги, превръщаме ги в банални редове от букви. Веднъж написани, важните неща изгубват своята стойност, защото може да ги прочете всеки; значение има само това, което не може да бъде описано. Опиши любовта ми правдиво и ще ми докажеш, че тя не значи нищо за теб. Опиши колко съм наранена от факта, за да го прочетат стотина други и да са съпричастни, защото и те са изпитвали същото, и ще ми разкриеш колко банални са чувствата ми.
Опиши как звучи гласът ми, когато плача, и той ще стане клише. Опиши цвета на очите ми и той ще се превърне в матрица. Опиши усещането за близост между телата ни и всички ще знаят, че и ние сме като другите.
Опиши ме и аз ще престана да съществувам.
Ненавиждам пишещите хора.

"Плача, докато пиша тези редове" е цитат от "Морето, морето" и почти дословно от едно писмо, над което аз плаках това лято, отдавна, преди век, когато светът още имаше смисъл. Изумително е колко бързо замъците на живота ти могат да се срутят и да се слеят с пясъка по безкрайната линия на бреговете - няма север и компасите са безсмислени.
Пиша глупости.
И искам поне веднъж да не бързам заникъде - но нямам време. Къде си, минало, в което всичко беше просто ? И колко по-сложно ще става? Далече, далече, преди много, много години, живели един цар и една царица, и те никога не са имали нищо общо с моята приказка.
Обичам те, живот, но нямам време. Нямам време да изживявам миговете си по-дълго, отколкото им е писано. И бързам, и бързам, и тичам, толкова много тичам, че ако успея да спра преди края,
сигурно пак ще е късно. Нямам време. И никога повече няма да имам.

Животът е хубав и простоватичък. Какво се случи, което го накара да изглежда толкова оплетен и безнадеждно неразбираем, какво се случи?
Събуждам се, отварям гардероба, и се чудя какво ли да облека. Какво ли, наистина.
А кой е цветът на надеждата?