Буря

"Знаех, къде съм чувала този глас преди. Господи, колко добре знаех. Този глас, който бях заглушавала толкова години. Същия глас, който не спираше да ми говори вечер преди да заспя, докато си внушавах, че миналото ми вече не съществува. Че всичко е свършило.
Нищо никога не е свършило.
Ние сме тези, които си измислят своите завършеци, поставят граници, спират, отказват се, отиват си. Ние сме тези, които преграждат собствените си пътища. Но без значение как ги преграждаш, нито колко бързо и в каква посока бягаш от тях: те винаги са там, винаги си остават на същото място и работата е там, че един ден винаги се оказваш на същите тези пътища; защото животът е хаос. Животът е плетеница от шансове, рискове и избори, и докато бягаш слепешката от един избор, правейки други по погрешния начин, не успяваш да забележиш как обикаляш в кръг само за да се върнеш на същото място: отново тук. На същия този път. Пред същата тази преграда, която сам си построил.
И най-лошото е, че този път не можеш да избягаш.
Защото вече си пробягал всички други пътища и знаеш: до един те свършват тук, където ти си ги прекършил.
В началото."

генерална репетиция

Лягаш си и започваш да се въртиш. Стена вляво, стена вдясно, стени, стени. Таван. Това легло е някак си по-неудобно от обикновено.
Но утре, утре ще бъде различно. Ще станеш рано. Да, рано, въпреки че, ето, вече е три през нощта, а ти още не спиш. Ще станеш рано и ще направиш това, това и това. А когато онзи човек се обади и ти каже онова, което знаеш, че ще ти каже, ти ще отвърнеш "Да." и после всичко ще бъде както трябва.
Разбира се. Утре всичко ще бъде наред.
И внезапно усещаш, че наистина имаш силата да се изправиш срещу това Утре и да го покориш; внезапно откриваш всички отговори на всички въпроси, което Утре се кани да ти зададе. Затваряш очи и виждаш как всичко ще мине по план; господи, колко естествено минава пред очите ти лентата на това идващо Утре. Толкова е просто, толкова просто, всичко зависи от теб, от теб и от всичко, което ще решиш тази вечер. Сега имаш цялото време на света да решиш. Да направиш изборите, които Утре ще поставят на карта живота ти. Усмихваш се налудничаво - няма как да се сдържиш. Несъзнателно започваш да водиш всичките си утрешни диалози; водиш ги и ги преповтаряш, преповтаряш ги до втръсване, докато станат идеални, перфектни, точно каквито трябва да бъдат; какво ще кажеш, как ще го кажеш, как ще реагираш, какво ще ти отвърнат. Опияняваш се от властта, която си открил, че имаш над това Утре: сега светът е в краката ти, тази вечер, докато се въртиш в леглото си и чакаш да заспиш, докато знаеш какво ще се случи утре, знаеш какво ще направиш, знаеш, че можеш да го направиш. Ти можеш да постъпиш правилно и това изглежда толкова лесно и естествено. Ти си силен. Тази вечер, тази вечер ти си господар на своето Утре.

...Защо после нещата никога не се развиват така, както се развиват в главите ни, докато чакаме да заспим?

edit: Защото ако беше така, за какво изобщо щяхме да ставаме от леглото сутрин, а.
*sun*

Не е измислица морето
и щастието съществува.

Точка!

но няма значение, защото аз

И с к а м.

nobody home

Песен на Пинк Флойд. Иначе тишина. Само потракване с нокти по бюрото. Трактрактрактрак. Трактрактрактрак.
Добре, ще го направя.
Не, чакай, няма.
Трактрактрактрак.
По дяволите, тази песен продължава от часове.
Ще го направя.
Не, няма.
Трактрактрактрак.
Минават няколко минути, изпълнени с тракане, Пинк Флойд и напрегнато обмисляне. Добре, по дяволите, добре, знам! Знам какво ще реша още от момента, в който знам, че трябва да взема решение. Най-лесният вариант, нали? Както винаги. Пъзла, пъзла, пъзла. Знаеш само това да правиш. След всичкото дрънкане, хайде сега пак.
Ставам, отивам до библиотеката и след известно преравяне на несесери и чашки, намирам монета от две стотинки. Две стотинки. Супер. По-жалка не мога да изглеждам. Добре, казвам си, и си поемам дълбоко въздух, да приключваме с тая дилема. Ако се падне ези... го правя. Ако се падне тура, не го правя.
Зън. Завъртане, още няколко, туп в дланта ми, туп на гърба на другата ми длан. Тура. По дяволите! Нервно крачене из стаята, сумтене.
От тонколоните се леят Депеш.
Това дори не е свястна монета. Плюс това не съм убедена, че точно така трябваше да поставя нещата. Точно така! Грешно съм ги поставила.
(защото когато въпросът изисква отговор с "да" и "не" нещата могат да бъдат поставени по толкова различни начини, разбира се)
Ето сега: ако се падне ези, значи трябва да го направя. ако се падне тура, значи не трябва.
Зън. Превъртане, още няколко, туп, туп.
Ези.
По дяволите!

И така нататък.

Не че имаше някаква полза, разбира се. Накрая все пак го направих, знаейки, че ще е безсмислено, и излязох права. Май. Но... ще видим какво може да се направи, нали така?