My last conversation with Love

Бруф. Днес не беше много прекрасен ден. Просто последните две седмици бяха тотално откачени и предполагам, че нервите ми не издържаха. Малко замервах стените с едно списание и истерясвах, и писах депресиран/щ мейл на Фиф (съжалявам, Фиф! прости ми. отново. *уъзънтми*), и така де, мина ми. Даже смятам по някое време скоро да ви пусна една статия - или поне цитати от една статия - която наистина ме оптимизира тази зима. Сега обаче смятам да ви дам нещо друго.
Намерих го в една папка в компютъра. Помня, че си го бях запазила някъде от интернет, но не знам откъде. --> here we are. Както и да е, някак си красиво-носталгично и меланхолично ми е, въпреки че можеше да е написано и много по-добре. Харесва ми идеята. Така че реших да го преведа и да го пусна тук. (извинявай непознати чуждестранни писателю, надявам се да не се сърдиш, не че някога ще разбереш за това, де.)

Последният ми разговор с Любов

by Hannah Star
~

Миналата нощ Любов дойде в спалнята ми и легна до мен. С часове просто мълчахме. Той не казваше нищо. И аз не казвах нищо. Накрая, докато нощта бе все още тъмна, знаейки какво ще ме помоли той, аз му казах:
- И така, какво правиш тук? Мисля, че ти казах да не идваш повече.
Той отвърна:
- Липсваш ми. Липсваш ми до лудост! Някога и аз щях да ти липсвам... И съм гладен. Не си ме хранила скоро; и съм жаден. Защо ми причиняваш това? Спомням си, ти каза, че аз съм най-истинската, специална любов, която си имала в целия си живот, и че ще ме храниш и ще ми даваш вода всеки ден - завинаги. Какво се случи? Наистина, гладен съм. Жаден съм. Не мога да живея така.
- Да - отвърнах, - Зная. И помня какво ти обещах. Но вече не мога да те храня. Не мога и да ти давам вода, защото ще огладнееш още повече, а ще оживееш по-дълго. И ще бъде още по-болезнено - и за теб, и за мен. А аз знам какво е болката, повярвай ми - а ако не можеш - попитай разбитото ми сърце.
- Но аз ще умра! А ти ми обеща толкова много неща! О, ти си жестока! - проплака той.
- Не мога да бъда по-нещастна. И ти го знаеш, Любов. Не съм жена, която може да изостави Любов, не съм и такава, която ще го измъчва и остави да умре от глад. И бих дала всичко за теб, Любов - но трябва да разбереш, че не мога. Защото ако го направя, ти ще живееш завинаги, но аз - аз ще умра.
Любов бе отчаян. Той стана. Известно време обикаля леглото ми в мълчание, а след това седна в ъгъла на спалнята ми. Той плачеше. Точно както плачех и аз. И двамата щяхме да изплачем очите си.
Любов бе нещастен, толкова нещастен - и заради мен, и заради себе си - и се опитваше да ми даде надежда, че онзи Единствен ще се върне и тогава Любов ще може да живее с нас. Опитваше се да ме убеди, че Единственият ще ме пази в своето сърце и ще се завърне някой ден - защото аз съм била толкова добър човек, защото толкова съм го обичала. Опитваше се да ме убеди - с часове - в толкова много глупави неща...
Знаех, че Любов казва всички тях само защото бе гладен и жаден. Така че не им обръщах много внимание. Единствените думи, с които му отвръщах, бяха:
- Не, няма да те нахраня. Не, няма да утоля жаждата ти.
Точно преди изгрева, след като бяхме прекарали в мълчание последния изминал час, той ме погледна и ме попита:
- Сигурна ли си, че наистина искаш да умра?
- Любов, знаеш, че не го искам; но трябва да те оставя да умреш. За да мога аз да оцелея. Поне засега. Това означава, че ще трябва да прекараш в мълчание остатъка от живота си. И разбери - когато всичко свърши и ти наистина умираш, аз няма да направя нищо, за да те спася. Не смятам, че ще разберещ това, което правя, Любов. Но трябва да ти го кажа, за да знаеш какво ще се случи с теб; за да знаеш каква ще бъде твоята смърт.
- О, но аз съм толкова гладен! Моля те, моля те, нахрани ме, или поне ми дай една малка чашка вода! Аз още съм жив, аз съм толкова жив... Не ме оставяй да умра!
- Трябва да вървя - отвърнах аз.


~

edit:

[21:12:33] Invincible каза: и аз теб те обичам до смърт.
[21:12:44] Invincible каза: Даже до... даже до нещо повече!
[21:12:48] луничка :] каза: е, значи сега можем да пукнем спокойни. :D

*сън*

^^^^

Падение, но с чест

~

- Преценката ти е част от драма, която вече не съществува другаде освен в собствената ти глава. Тленните неща имат край и краят вече се състоя.

~

- Не разполагам с много време. Затова казвай каквото имаш да казваш.
- Джулиъс, обичам те.
Той въздъхна и отново погледна часовника си.
- Това ли е всичко?

~

- Лъжеш се. Страданието е занимание, което може и да помогне, когато двама души са свързани един с друг. Но където липсва връзка, тогава то се явява нещо недостойно, гротескно и грозно. Изглежда съвършено безсмислено и ненужно, като ежедневната Голгота на всички останали вечно страдащи човешки същества.

~

Странно колко много се променя човек за няколко месеца. Или може би е заради началото на 2009-та. Някога, тогава смятах Джулиъс Кинг за гаден циник и сравнявах разсъжденията му с тези на кобилата по философия. Сега знам, че нямат нищо общо. Философия. Ха! "може би най-изтънченият начин за бягство от реалността". Философията в изключително голямата си част не обяснява реалността, а я изкривява, докато я нагоди към формата, най-удобна за съществуването на посредствения човешки мозък. Някои хора може да си твърдят, че Ницше е казвал истината, колкото си искат. Това, че Ницше е казвал неща, които човекът не иска да чуе, не означава, че те са истини. Точно както това, че симпатичните платонически идеи са приятни, не прави и тях истини. Смятам, че философията е нещо твърде лично, индивидуално и интимно. Ако прочетеш книга, пълна с философия, и си кажеш, че, ето на, тук всичко е чистата истина, и се съгласиш напълно с всяка скапана дума с нея, и си убеден, че мислиш точно като написалия я, без да се обиждаш, но значи въобще не мислиш. Вероятно от всяка философска сентенция може да се извлече микроб истина. Е, и? Мога да извлека много повече истина от нещата, които две 5-годишни хлапета ще си приказват за "Цар Лъв". Това не ги прави гениални. Просто истина можеш да откриеш в много неща, и никъде, освен в собствената си глава няма да откриеш нещо, което цялото да е направено от истина. Сигурно има някаква велика, обективна истина, която съдържа в себе си цялата мъдрост на вселената. Не отричам възможността да съществува. Само че мигът, в който някой човек ще достигне до нея, никога няма да дойде. Дори понятието "истина" не би обхванало подобно нещо; понятията са създадени от хората и назовават неща, които хората са решили, че ще назовават. А онова, което хората всекидневно имат предвид под "истина" е нещо съвсем субективно. Субективна е и философията. Жените са гадни, мислел си е Ницше. О, колко гениално. Колко обективно, при условие, че е хванал сифилис от първата к, многоточие, ва, с която спал. Направо прелива от обективност. Та това, че неговите глупости не са удобни са ухото на всеки посредствен човешки мозък, не означава, че са истини. Те са удобни за ухото на точно определен вид комплексирани посредствени човешки мозъци, които подобно на него са се отчаяли от живота.

...А желанието на човек да драматизира, ооо, този велик драматизъм. Всички го правим. Изключения от това правило може да има само в някои изключително фантастични (не)литературни творби. "Падение, но с чест" ли? Не, не мисля, че тя е точно от тях.
Просто наистина има хора, които не знаят кога да спрат с драматизирането, а има и такива, които го правят по изключително изтънчен и дразнещ начин, и са убедени, че не го правят. И двата вида са крайно непоносими ;) Така че най-добре просто да не се правим нито на най-драматичните, нито на най-недраматичните хора. Животът драматизира достатъчно много и без нашата помощ; нека просто приемем факта, че по природа обичаме да се лигавим и да го правим в допустимите граници.

^^

О, и днес най-сетне пак прописах. Страшен кеф ^^

Everything is going to be alright.

Просто затворете очи и го изслушайте.