I do remember.

I always do.

Remember me?...

Of all the crap, crap, crappy nights I've ever had in the whole of my crap life.

Обраха ме.
Не, сериозно.
Обраха ме.
Точно като по филмите. Някакви бягащи мангали ми грабнаха чантата и заминаха. Само че между двете действия някак си вмъкнете това как аз се разпищях, стиснах дръжката на чантата си, те ме събориха на земята - вероятно удряйки и ритайки ме, тук не съм много сигурна какво стана - и ме влачиха няколко метра след себе си. Явно съм се търкаляла доста, защото имам синини и ожулвания както по коленете, така и по гърба. И по лактите. И по дланите. Забавна работа.
После най-сетне мозъкът ми бавно възприе факта, че не мога да задържа чантата си и най-много просто да си счупя нещо, влачейки се след нея. И да си скъсам някоя гласна струна. Така че я пуснах и останах да лежа, гледайки невъзприемащо как тримата гадни мангали се скриват бегом зад завоя. Лайнари. Надявах се да им се върне за това. Да ги блъсне някоя кола. Нещо такова. Станах, поизтърсих се и хукнах към края на пресечката, без и аз да знам защо. Бяха ми откраднали чантата, по дяволите! И бях крещяла като заклана, а никой проклет идиот не си направи труда да си прекъсне вечерята в уютния си апартамент на уютната си уличка, за да излезе и да види какво става. Да викне полиция, нещо. От вратата на кварталното магазинче любопитно ме зяпаше някакъв застаряващ пич.
- К'во стана бе?
Изгледах го невярващо. Беше си стоял там и беше зяпал как ме влачат през половин пресечка и ме ритат. Браво. Доблестен човек.
- Откраднаха ми чантата - отвърнах спокойно, все едно му казвам, че слънцето е залязло. Едва в този момент ми светна, че трябва да направя нещо подходящо за случая. Да се разплача. Да се развикам истерично. Да изглеждам подобаващо, по дяволите!
- Откраднаха ми чантата! - повторих малко по-емоционално и размахах отчаяно ръце. След това осъзнах, че онова, което току-що съм казала, е истина, ухилих се истерично, и отговорих на възклицанието си сама:
- Егаси!
- Тц-тц. - не одобри човекът. Зад гърба му вратата на магазинчето се отвори и се показа главата на продавачката - около 50-годишна, руса. Приятна жена. От нея си купувам... купувах батерийки за мп3-то. Сега вече нямам мп3, осъзнах внезапно и ме жегна мисълта, че наистина всичките ми неща са отишли по дяволите. Или по мангалите. Уотевър.
- Какво, чантата ти ли откраднаха?! - развълнува се продавачката и ме изгледа състрадателно. Леле, още една клюка да разправя на клиентите.
- Да! - извиках аз и отново размахах ръце, - Откраднаха ми скапаната чанта! Чантата ми!
- Какво имаше вътре? - пита дъртият пич, все едно това може някак си да помогне.
- Всичко. - Отвърнах аз, като всъщност не бях много сигурна какво имаше вътре - mp3-то ми. Телефона ми! мп3-то ми... И телефона... - какво, по дяволите, слагам в чантата си обикновено? На училище? Защо мозъкът ми е забил така? И защо ми се ще да се разхиля истерично? Я, имам рани по дланите си. Ааа. И ме болят. Предпочитам да бях закъсняла с осъзнаванията още малко. А, чакай! Учебници! Точно така.
- Учебниците ми! - и отново ме връхлита прозрение. О, не, това няма да го понеса. По дяволите. - По немски. Струваха 40 лева. - дрънкам по-скоро на себе си. В такава скапана финансова криза съм, че изгубването на два лева миналата седмица ме доведе и до нервна такава. А сега - телефона ми. мп3-то ми. Учебниците. О, фак.
Внезапно от другия край на пресечката чувам хлипане и пискане. Обръщам се и - що да видя, бившата ми съседка, дето така и не и запомних името, и дето учи в моето даскало. Звъни по телефона и очевидно е в истерия. О, вързах нещата!
- Да не ти откраднаха чантата? - питам аз, тръгвайки към нея.
- Да!!! - изкрещява ми тя, ръсейки сълзи наляво-надясно. - И звъня на полицията!!! И не ми вдигат! Егати полицията!!! Ало! Ало!
А аз си мислех, че съм тежък случай. Може пък да имам дарбата да се държа хладнокръвно в такива ситуации. Не, чакай. Аз не се държа хладнокръвно. Хладнокръвно не е да искаш да избухнеш в смях, нали? Добре де. Но поне изглеждах хладнокръвно. Сигурна съм. Имам рана на кръста си. Усещам я. И ме боли.
Бившата съседка продължава да изпада в истерия, докато продавачката от магазина и дъртия пич обсъждат положението и мъдро кимат с глави.
Накъде били завили крадците. Ха! Питайте него. Той стоеше на вратата и зяпаше, докато аз се въргалях по земята, неуспешно осакатявайки се.
Със съседката хукнахме надолу по пресечката - можеше поне като са взели скъпите вещи, да са хвърлили чантите някъде наоколо.
Не. Нищо. Никой. Никъде. Някакви момчета ни питаха какво е станало. Явно истерията й започваше да действа и на мен, защото изкрещях "Откраднаха ни чантите" в един глас с нея. И на същите децибели. Три високи момчета. Бягаха. Виждали ли сте ги? Не, не сме виждали такова нещо.
Тя тръгна да звъни на техните, а аз се чудех какво се предполага да направя сега. Казах й, че отивам до нас. В крайна сметка това беше на няколко пресечки. Затичах надолу по улицата. Още два завоя. Още един. Ето. Сега ще извикам нашите, ще изглеждам подобаващо истерична иии... нищо няма да стане. Както и да е. По дяволите, и ключовете ми бяха в чантата. С ключодържателя ми от Ани. И всичко друго. О, по дяволите. Внезапно се почувствах благодарна, че съм с ниски обувки. Представям си как щях да се пребия иначе.
(междувременно отбелязвам факта, че са изсекли дръвчетата по улицата. Толкова време мина, откак се заканиха, че смятах, че са се отказали. Е, днес денят определено върви прекрасно, нали?)
Фак.
Заблъсках по прозореца. По вратата. Майка ми ми отвори.
- Какво...
- Откраднаха ми чантата - занареждах аз, - С всичко вътре. Телефона ми. Всичко. На мен и на още едно момиче.
- Какво, къде...
- На няколко пресечки оттук.

Нека изрежем кадъра с това как с баща ми обикаляме пресечките и всички ни зяпат любопитно.

Прибрах се пак, тръшнах се на леглото и се огледах. Цялата бях ожулена. Панталонът ми беше в прах и кал и скъсан на коленете. Всичко ме болеше. Фак.
Внезапно ми просветна колко по-зле можеше да бъде. Можеше да ме пребият. Можеше да си счупя нещо при падането. Можеше да стане какво ли не.
Почувствах се някак си длъжна да се разрева. Точно тогава Жас ме извика. Беше толкова паникьосана, че я попитах какво е станало. Беше заради мен, по дяволите! Мозъкът ми наистина е отказал.
Слава богу, че беше Жас. Едва тогава осъзнах, че и аз съм в паника.
Всъщност не съм сигурна дали преигравах или недоигравах. Все тая.
За соса, обраха ме.
Аз си знаех, че годината е откачена.