здравейте, аз съм Съдбата

връщаш си го за ония трите лимки, нали? можеш ли да си по-голяма кучка от това?
няма да стане обаче.

- Правилно! А аз съм истинската Съдба. Аз пиша сценария на тая есен!
- Точно така!
- Въпреки че не вярвам в нея.

Сценарият е следният:
той е в едно действие.
с една сцена.
сцената се казва "Импровизация"
...и няма реплики.

септември идва

всъщност знам, че всички още в момента, в който си помисля да ви спомена края на лятото, започвате да ми викате ужасено "Не! Не! Не, не споменавай това!"

И все пак, да. Септември идва. По случай случката наскоро препрочетох един от най-септемврийските си разкази - от септември 08. И в интерес на истината си го харесах и според майка ми той страшно си прилича с едно от нещата, които написах съвсем наскоро. Мисълта ми беше. Трите ми лято-изпращащи по настроение разказа.

...отварящи се в нова страничка, цъкайте спокойно.

Светулките са тъжни - септември 08. там е качен с работното си заглавие, защото забравих да го сменя.

Бялата стая - април 09, като се замисля го има и в Solitude. не чак толкова лято-изпращащ, но някак си ми напомня на август, а август си е... краят на лятото. соу.

Само понякога - август 09, от преди три дни. също с работно заглавие, пък аз може и да го сменя по някое време съвсем. засега така е добре.

а забелязвате ли колко рано съм станала днес? ^^

enough is not the same it was before

по дяволите.

the point of no return

Нали ги знаеш онези моменти, в които осъзнаваш, че ако се откажеш да участваш в играта, ще изгубиш хиляди пъти повече, отколкото ако участваш и загубиш накрая. Също като онази работа с "ако не рискуваш всичко, рискуваш дори повече".
Странно защо се сещам за онзи път, когато се обяснявахме за "ва банк".
Работата е там (колко само обичам този израз), че понякога е трудно дори да започнеш да играеш. Не защото не можеш да се решиш. Просто принципно е трудно.
Имам неприятното усещане, че изпускам някаква мъничка и адски важна подробност. Дразня се.
Пък лятото определено ме побърква, което е страхотно, освен това съм наясно, че есента ще бъде хиляди пъти по-откачена и че аз съвсем самичка ще й съдействам да бъде такава. Чувствам се изключително добре.
Домино-ефектът ми допада. Особено когато аз бутам първото блокче, а не лежа под последното.
Само трябва да бутна правилното такова, нали...
Най-лесният (и забавен) начин се оказва да ги изпосъборя всичките и накрая да гледам невинно. Какво пък, нали светът се върти около мен. А, да. И теб. *невинен поглед*

Работата е там, че искам да стигна the point of no return.
Омръзнало ми е до писък да се връщам.

(:

the world is spinning too fast for us windmills

...but it's okay.

Честит ми рожден ден на патерици! Няма нужда да ви казвам, че първите ми думи за тази година от живота ми са "Пожелавам си", нали.

Като подарък за рождения ми ден на патерици, ето ми една тотално откачена събота; очаква ме едно култово разкарване, звънене, говорене, вероятно изнервяне и подтичване след автобуси от градския транспорт. Ако накрая след цялата галимация се окажа някъде посред нищото (тоест някой от твърде многото квартали, които са ми тъмна Германия), и ви звънна разревана от нерви, не се шашкайте. Просто намерете хладнокръвно карта на Варна или направо ми кажете да се стегна и че голямата църква пред мен се казва Катедрала и просто явно мозъкът ми е отказал. Така че да давам на интуиция най-добре.
Слава богу, че автопилотът ми е включен от бая време вече.

Иначе, аз съм момичето, което преди 13 години ви затвори в килер, в случай, че не ме помните; якоо, Август явно ме обича, ако съдя по ненормалността.
В момента нещо като стоя и зяпам как последния конец, на който се държи света ми, всеки момент ще се скъса и ще се почне едно бясно въртене и подскачане. Нали знаете как е, като са ви държали на въже.

Би май мелник!

Мамка му, кафето ми е изстинало.

you are blowing my mind

1. Обичам да вали и наистина, наистина обичам люлки.

2. Прочетете "Лято" на Албер Камю.
3. Пет минути и шест секунди след четири сутринта на седми август ще бъде точно 04:05:06, 07.08.09. И такова нещо ще има пак чак след хиляда години! А това е рожденият ми ден. ^^
4. Този месец става половин година.
5. Изобщо не знам какво правя и това страшно много ми харесва.
6. Отсега нататък? Всеки ден ще правя по нещо, от което ме е страх. Идеята е култова, страшно ми харесва: всеки ден поне по едно нещо, което ме плаши. Каква колекция ще съм събрала само след месец!
7.Но представете си наистина ако не беше физиката. :)

Има вятърни мелници.

Буря

"Знаех, къде съм чувала този глас преди. Господи, колко добре знаех. Този глас, който бях заглушавала толкова години. Същия глас, който не спираше да ми говори вечер преди да заспя, докато си внушавах, че миналото ми вече не съществува. Че всичко е свършило.
Нищо никога не е свършило.
Ние сме тези, които си измислят своите завършеци, поставят граници, спират, отказват се, отиват си. Ние сме тези, които преграждат собствените си пътища. Но без значение как ги преграждаш, нито колко бързо и в каква посока бягаш от тях: те винаги са там, винаги си остават на същото място и работата е там, че един ден винаги се оказваш на същите тези пътища; защото животът е хаос. Животът е плетеница от шансове, рискове и избори, и докато бягаш слепешката от един избор, правейки други по погрешния начин, не успяваш да забележиш как обикаляш в кръг само за да се върнеш на същото място: отново тук. На същия този път. Пред същата тази преграда, която сам си построил.
И най-лошото е, че този път не можеш да избягаш.
Защото вече си пробягал всички други пътища и знаеш: до един те свършват тук, където ти си ги прекършил.
В началото."

генерална репетиция

Лягаш си и започваш да се въртиш. Стена вляво, стена вдясно, стени, стени. Таван. Това легло е някак си по-неудобно от обикновено.
Но утре, утре ще бъде различно. Ще станеш рано. Да, рано, въпреки че, ето, вече е три през нощта, а ти още не спиш. Ще станеш рано и ще направиш това, това и това. А когато онзи човек се обади и ти каже онова, което знаеш, че ще ти каже, ти ще отвърнеш "Да." и после всичко ще бъде както трябва.
Разбира се. Утре всичко ще бъде наред.
И внезапно усещаш, че наистина имаш силата да се изправиш срещу това Утре и да го покориш; внезапно откриваш всички отговори на всички въпроси, което Утре се кани да ти зададе. Затваряш очи и виждаш как всичко ще мине по план; господи, колко естествено минава пред очите ти лентата на това идващо Утре. Толкова е просто, толкова просто, всичко зависи от теб, от теб и от всичко, което ще решиш тази вечер. Сега имаш цялото време на света да решиш. Да направиш изборите, които Утре ще поставят на карта живота ти. Усмихваш се налудничаво - няма как да се сдържиш. Несъзнателно започваш да водиш всичките си утрешни диалози; водиш ги и ги преповтаряш, преповтаряш ги до втръсване, докато станат идеални, перфектни, точно каквито трябва да бъдат; какво ще кажеш, как ще го кажеш, как ще реагираш, какво ще ти отвърнат. Опияняваш се от властта, която си открил, че имаш над това Утре: сега светът е в краката ти, тази вечер, докато се въртиш в леглото си и чакаш да заспиш, докато знаеш какво ще се случи утре, знаеш какво ще направиш, знаеш, че можеш да го направиш. Ти можеш да постъпиш правилно и това изглежда толкова лесно и естествено. Ти си силен. Тази вечер, тази вечер ти си господар на своето Утре.

...Защо после нещата никога не се развиват така, както се развиват в главите ни, докато чакаме да заспим?

edit: Защото ако беше така, за какво изобщо щяхме да ставаме от леглото сутрин, а.
*sun*

Не е измислица морето
и щастието съществува.

Точка!

но няма значение, защото аз

И с к а м.

nobody home

Песен на Пинк Флойд. Иначе тишина. Само потракване с нокти по бюрото. Трактрактрактрак. Трактрактрактрак.
Добре, ще го направя.
Не, чакай, няма.
Трактрактрактрак.
По дяволите, тази песен продължава от часове.
Ще го направя.
Не, няма.
Трактрактрактрак.
Минават няколко минути, изпълнени с тракане, Пинк Флойд и напрегнато обмисляне. Добре, по дяволите, добре, знам! Знам какво ще реша още от момента, в който знам, че трябва да взема решение. Най-лесният вариант, нали? Както винаги. Пъзла, пъзла, пъзла. Знаеш само това да правиш. След всичкото дрънкане, хайде сега пак.
Ставам, отивам до библиотеката и след известно преравяне на несесери и чашки, намирам монета от две стотинки. Две стотинки. Супер. По-жалка не мога да изглеждам. Добре, казвам си, и си поемам дълбоко въздух, да приключваме с тая дилема. Ако се падне ези... го правя. Ако се падне тура, не го правя.
Зън. Завъртане, още няколко, туп в дланта ми, туп на гърба на другата ми длан. Тура. По дяволите! Нервно крачене из стаята, сумтене.
От тонколоните се леят Депеш.
Това дори не е свястна монета. Плюс това не съм убедена, че точно така трябваше да поставя нещата. Точно така! Грешно съм ги поставила.
(защото когато въпросът изисква отговор с "да" и "не" нещата могат да бъдат поставени по толкова различни начини, разбира се)
Ето сега: ако се падне ези, значи трябва да го направя. ако се падне тура, значи не трябва.
Зън. Превъртане, още няколко, туп, туп.
Ези.
По дяволите!

И така нататък.

Не че имаше някаква полза, разбира се. Накрая все пак го направих, знаейки, че ще е безсмислено, и излязох права. Май. Но... ще видим какво може да се направи, нали така?

отчаяние

А колко искам всичко да забравя.
Да спра и птиците, морето и света:
да спра поетите, изписали безкрайни
фалшиви думи, от които да боля.

А колко искам, колко искам да не помня!
И да забравя всички падащи звезди;
защото зная - за секунда само падат
и после цял живот оставят ни сами.

урок номер едно

Хайде всички заедно да си търсим оправдания. Нали се сещате, оправдания. Разбира се, толкова рядко ни се случва да се оправдаваме така или иначе, нали?
Хайде да си се оправдаваме един на друг. Може да направим голям общ блог, в който всички да пишем (не помня, колко беше ограничението за брой автори на блог? Сто? Нещо такова)
Всеки ден всеки пише по едно официално оправдание. Представете си какви невероятни неща ще се изпишат, ако някъде хората тръгнат да публикуват всичките си оправдания. Колко пъти дневно се оправдаваме?
Ама само си представете най-обикновените оправдания и извинения.
"Много съжалявам, че изядох онази паста, след като си обещах да не ям калорични неща."
"Страшно съжалявам, че сгазих кучето ти с москвича в събота."
"Наистина съжалявам, че ти вързах тенекия за 10000-ен път преди два дни."
"Ужасно съжалявам, че снощи не си измих зъбите, ама наистина бях пиян, по дяволите, и просто се сринах на дивана и..."
"Съжалявам, че..."
И после чак да минем към онези оправдания от екзистенциален тип, дето си ги пазим само за себе си и за най-близките си хора.
Единият не може да общува с хората, защото, разбирате ли, той е такъв. Човекът не може нищо да направи. Защото нали и дядо му е бил такъв, та то си е заложено в гените му - да е асоциален. И той не може да се промени. Заковал се е на място като крепостен селянин през средновековието и няма мърдане.
Естествено, не може просто да се стегне и да се промени. Защото е безсилен. Какво по-лесно оправдание от "не мога", по дяволите? Че то направо си проси да го кажеш. "Не мога, съжалявам."
Другият не може да забрави своята първа любов, по която реве сигурно от детската градина. Защото човек не може да заповядва на чувствата си, разбира те ли. Не може да си заповяда да изхвърли всички снимки, да изтрие всички песни, да забрави всички телефонни номера. Сигурно не може, да.
Третият не може да обича, защото (тук вариантите са много) : а) сърцето му е било разбито; б) той просто не е такъв човек; в)любовта не съществува;... ... ... я) ...всички хора са твърде тъпи, за да бъдат обичани от него!
Четвъртият вечно се самопрецаква, осирайки отношенията си с близките - той не е виновен, просто съдбата му е такава.
А, да, разбира се. Съдбата. Значи или сме дяволски неспособни, или не ни е писано.
Сериозно бе хора, вие не сте ли чували за Ренесанс? Човекът се осъзнава като свободно същество, алабала? Сам избира пътя си, сам кове съдбата си? Поне не сте ли чели Робинзон Крузо като малки? Детската версия с картинките поне, сеш'се?
Ама то трудна работа. Да правиш избори, да решаваш сам, да поемаш отговорността, когато оплетеш конците. Много по-лесно е да седнеш отчаяно и да кажеш, че ти не си виновен и че обстоятелствата просто са били такива и че съдбата друго ти е отредила и че си безсилен и безпомощен. Poor you.
Не мога да си обясня само какво се очаква от Света като цяло - да дойде и да ви избърше сълзите, и да ви каже колко виновен се чувства заради вас, и да оправи цялата тази бъркотия, дето сами сте си я забъркали?
Ами, съжалявам за вас, обаче ако досега сте живели в заблудата, че майка Вселена ни сменя памперсите, когато се осерем - нещо сте се объркали много здраво.
Прецакаш ли нещата, поемаш отговорността. И ги оправяш. И продължаваш напред, защото шоуто трябва да продължи.
В противен случай си стоиш сам с пълни гащи и ревеш.
Въпроси?

i'm over you

I'm over you.

посвещение

Това е преди всичко за всички поети.
За истинските поети.

За онези, които познават до болка онова усещане за безсилие и безпомощност, което те обхваща, когато думите са те изоставили. Когато желанието да ги напишеш те стиска за гърлото, стяга гърдите ти, задушава те, убива те, но проклетите думи просто не искат да се излеят върху хартията.
За онези поети, които знаят какво е да си поет.
(:

И след това толкова драматично посвещение трябва да ви предупредя, че стихотворението едва ли е от най-добрите, които съм писала. Най-малкото, краят изобщо не е достатъчно силен и това прави тежестта цялото стихотворение много по-малка. Само че е първото нещо, което пиша от месец (отново) и изпитах такова огромно облекчение, когато го написах, че можех буквално да се разрева.
Изляла съм всичко в него.
Поради това е и много дълго.
А поради това пък много малко хора ще се хванат да го прочетат цялото.
И все пак реших да го пусна тук, а не в заключения блог, просто защото е писано, за да бъде видяно (: А тъй като не е особено добро, не вярвам някой да тръгне да го преписва и да го представя за свое, та няма от какво да се страхувам, right ^^ Заглавието може и да го променя някой ден.


***

Златотърсачи


Омръзна ми от всички празни думи,
омръзна ми от проза,
от театри,
от гласове, от никого нечути,
омръзнаха ми всички празни влакове,
омръзна ми от хора,
от човеци,
загубили-намерили човешкото;
души, без време спрели и не спрели,
сърца - разбити не от Жулиетите
и от Ромеовците,
страдащи и хълцащи -
сърца,
разбити в бедност и мизерия,
сърца, които няма да познаят
ни ритъма, ни сладостта на болката,
раздирала Отеловите рани;
сърца, които спят по тротарите,
сърца, които топлят се в парцали.
Омръзна ми
от фалша на пиесите -
не тези, разигравани в театъра,
а другите - с фалшивите актриси,
с актьори, вече слели се със маските.
Омръзна ми,
до болка ми омръзна
от страх
от злоба, скрита сред пресечките
и блоковете,
спирките и гарите,
безбройните самотни, угнетени,
препълнени с цигарен дим и свади
задушни стаички, пропити
с п р и м и р е н и е.
Омръзна ми.
До писък ми омръзна.

Защото т у к ,
във тези същите театри,
по тези същите развратни булеварди,
из тези същите разкаляни пресечки,
ний пак ще търсим -
и ще т р я б в а да намираме -
и във уплахата на скритите надежди,
и във циментовите, прашни тротоари,
и във асфалтовите, омърсени улици:
онези същите - Ромео. Жулиета.
Красиви, нежни - недокоснати от мръсното,
което пъпли между каменните стълбове;
ще трябва в дрипите на молещите просяци
като крадци да ровим, търсейки величие -
за да превърнем мръсотията в безплътие
и на парцалите медали да пришием.

Защото нощем,
скрит под сенките на мрака,
ще спреш все нявга, нейде -
наранен и сплашен -
изгубил вяра и надежда
от очакване,
изгубил бог,
изгубил себе си
и сили;
И ще очакваш
във раздърпаните странички,
в онези букви, разкривени от печатане
все пак да пари още огънят,
да свети
онази истинна, безсмъртна светлина,
която нито прах,
ни кал,
ни мрак ще сринат.

***

...Така омръзнаха ми.
Прозата.
Театрите.
Сърцата - спиращи,
и спрели, и не спрели...
Ала дори посърнал,
сляп
и изоставен,
дори и в бурята захвърлен
и безцелен -
поетът т р я б в а да открие
красотата -
и да им върне някак
тяхната

п о е з и я .

ези - тура

знаете ли каква е втората причина да мразя да хвърлям ези-тура?
никога не хвърлям само по веднъж. винаги си казвам "ами ако е паднало така само по случайност и ако всъщност не е трябвало да пада така", а всъщност прикривам под тези глупости идеята, че ми се иска да се е паднало иначе. и хвърлям пак, пада се друго, но вместо да го послушам, аз се разколебавам още повече, защото съм нарушила правилата на играта. И пак хвърлям. Хвърлям десетки пъти и накрая вече не помня кое колко пъти се е падало. И цялото хвърляне се обезсмисля. Щом не се пада едно и също всеки път, тогава какво вярно има в цялата работа? Или може би просто не трябва така да злоупотребяваш с правото си да прехвърлиш отговорността върху някой друг? Ако искаш друг да реши вместо теб, не можеш да му кажеш и какво да реши. Това е. Правилата са такива. Или сам поемаш отговорността, или изгубваш правото си на избор.
Този проклет свободен избор така се е забил в съзнанието ми още от конференцията миналата година. Забавното е, че точно преди два дни като от небето ми падна стихосбирка на Стефан Цанев, точно тази стихосбирка...


Свободата ни лиши от утешението, че някой друг е виновен за нашите нещастия - от всички самоизмами, от всички заблуди, химери и утопии, от всички илюзии, от всички оправдания свободата ни лиши:
Спасете нашите души!

Работата е там, че всяка вяра в някаква по-висша сила всъщност означава, че не сме готови да поемем цялата отговорност върху собствените си плещи.
И винаги е толкова по-лесно да си мислиш, че твоите грешки са нечия друга отговорност. Толкова по-лесно е да си кажеш "Това не ми се случи, защото не такава е съдбата ми. Защото на мен не ми се случват такива неща", отколкото да преглътнеш истината, че това не ти се е случило, защото си го направил по грешния начин, на грешното място, в грешното време. Защото си пропуснал най-важното и защото просто, просто си сгрешил.
мразя да хвърлям ези - тура.
И все пак изкушението е толкова голямо. Изкушението да прехвърлиш отговорността. Само че горчивата истина е, че всъщност ти пак не си я прехвърлил. Знаете ли защо? Защото изборът да повярваш на една глупава монета е изцяло твой. Това си е твоят свободен избор.
И човек винаги има избор.
В момента не спирам да мрънкам как нищо не мога да направя, освен да чакам да се случи нещо. Но това е просто безподобна глупост. Самият израз "Чакам да се случи нещо" е абсурден колкото героите на Гогол и още толкова отгоре. Не може да чакаш нещото да се случи. Или отиваш и си взимаш каквото искаш, разбивайки стени, вражески войски, танкове и сърца със собствената си глава, или си оставаш сам с ръждясалата си монета и с безсмисленото си, досадно мрънкане. Какво да правя какво да правя какво да правя.
Направи нещо, по дяволите!
Престани да бъдеш толкова безумно много Хамлет!
Най-прекрасните неща, които са ми се случвали, са онези, които сама съм предизвикала.
И знаете ли как ги предизвиках? Правейки абсолютни глупости; само че глупости, които съм правила спонтанно. И по интуиция.

Да послушаш сърцето си не означава месеци наред да се измъчваш с въпроси да бъдеш или не и накрая да решиш, че избираш сърдечния си порив.
Единственият начин да послушаш сърцето си, е да го направиш на мига.
Просто защото ако сърцето ти наистина ти казва нещо и ако ти наистина си способен да го чуеш, ти никога дори няма да видиш възможността да направиш нещо друго, освен да го послушаш.

Няма повече да чакам нищо. По дяволите очакването.
И хвърлям проклетите монети в огъня... и след това сама излизам навън да правя ритуали за дъжд.
На война като на война.

*изхрач*

това последното само Фиф ще го схване, но пука ми. ние сме войници! ха.

edit:

впрочем се чувствам бездарна и нищожна. държах да споделя, че да не взема случайно да прозвуча инзвънредно възвишено. Голяма опасност има, така като гледам.
А, да, и се извинявам за сарказма. Саркастично.

И Стефан Цанев е велик. Между другото. Наистина велик. Е, и какво може да се очаква, като е роден на седми август?

Учудва ме единствено, че този свят
спокоен още съществува:
не падна слънцето и птиците летят,
и хората ядат и се целуват…
Нима трагедиите ни са толкова нищожни
и нищо
не могат
да променят?
Жестоко е. Безсмислено е. Невъзможно е.
Непоправимо стана като смърт.

can't bring you back to life

брат ми се оказа много артистичен модел тази сутрин. пък и светлината на наскоро изгрялото слънце беше толкова прекрасна и също артистична, че не можах да се сдържа да не снимам, било то и с телефона, понеже нямам фотоапарат (разбира се >.<)

а тук можете да видите що за малоумни вандали се развихряха по нашата улица и сякоха щастливо дърветата. и цялата работа идваше от общината, разбира се. пак миличкият ни кмет.
и сега по почти цялата пресечка вместо жизнерадостните зелени клонки на дръвчетата сивеят само дънерите, останали след сечта.
но какво пък - не беше проблем да изсекат целия Севастопол, а какво да си говорим за няколко малки пресечки в кварталите край Широк център.
така ще да е то.
"цивилизация", какво повече да ви кажа.

the first girl on the moon

Моята Фиф <3

ps

разочарование след разочарование. *sigh*

i can see the two of us... in me.

Много съм доволна от себе си този път.
*сън*

Becoming me

Завърших я (:
Най-сетне. Не стана съвсем както исках, но все пак си я харесвам. Соу ми.

the best blaze burns brightest, when circumstances are at their worst.

Забелязвам тенденцията. Всеки път, когато нервите ми просто пощуреят и вътре в мен всичко вземе да подскача, да ври и кипи и гори и така нататък, електрическите (пък и не само) уреди около мен също откачат. Часовниците спират, на телефоните или им пада обхвата, или се самоизключват без никаква нормална причина, мишките на компютрите спират да бачкат, мониторите изгърмяват, радиотата изгубват сигнала си.

The harder it rains, the brighter I burn.

Точно десет кратки малки думички. Точно десет. Кратички и мънички. Две миниатюрни изречения. И заради тях преживях нервна криза. Казвам ви, болна съм. Бо-лна. спелуване в мой стил.

А, и намерих една много яка песничка, ама ме мързи сега да ви давам линк.

Като свещ в урагана.

ps

Да бе, сама не си вярвам, че ще спра да пиша толкова бързо. Всъщност изобщо нямам време. Всъщност днес имам двойка и тройка, защото вчера въобще не учих и сега трябва да си скъсам задника, за да имам утре някакви оценки от порядъка на 8 или 11, та да се спася порядъчно. Но не.
Защото, DUH, просто ще откача! Не мога така. Въобще не знам какво ми става. Сякаш от онзи момент, когато се съгласих, сякаш оттогава пълният контрол над мен е взет от някаква друга моя част, някаква, която не се страхува да поема рискове, и на всичкото отгоре, винаги рискувайки, винаги печели, която прави прекалено откачени неща и не мисли, а действа, която не се страхува.
Разбирате ли, аз харесвах тези ботуши. Много. И още като ми ги подариха, си казах, че много искам да ги нося, но нямаше как, с тези 10-сантиметрови токове. Защото аз никога не бях ходила с толкова високи токове и сигурно щях да се пребия, ако тръгна сега да се мъкна с тях.
Така че ботушите стояха с месеци без да ги обуя и дори бяха прибрани в шкафа с обувки, които не се носят.

И после дойде Тя, онази странна Аз, стана сутринта в петък 13-ти, нахлузи ботушите и отпраши, като даже не я заболяха краката от ония 10 часа, които прекара на тия токчета.

Просто... просто представете си какво прави с живота ми! Разбирам да ме запише на клуб, на който преди три седмици по-скоро бих се гръмнала, отколкото да отида; или да пише и да говори с разни хора, които въобще не познава и които преди три седмици въобще не биха ме заинтригували, или да поема инициативата за всичко, което й падне, или да ме мъкне по разни олимпиади, за които нищо не знам, или да измисля брутално откачени планове за брутално откачени действия - и още по-лошо - да ги изпълнява, или да прави мръсно на хора, с които преди три седмици бих се разкарвала по магазините, или да ходи по кафета с други хора, с които преди няколко месеца не бих си казала здрасти на улицата; разбирам! Ама да ходи на тези токчета, добре де, това не е нормално! Никога не бих тръгнала с такива високи ботуши, разбирате ли, никога. Аз съм толкова саката, че бих се пребила още на третата крачка. А тя дори не се спъна. (edit: и си гризе ноктите. казах ли ви, че си гризе ноктите?) Виждате ли, казвам ви аз, че светът се е чалнал и че съм като свещ в урагана. Пък вие не ме схващате. Вече просто не знам какво следва, ама наистина, и много ми се ще някой да ме просве... Добре де, добре! Не ми го тикайте тоя сценарий в лицето! Да, видях, по дяволите, знам си репликите! Брф, това за скапаното просветляване беше само метафора, не, чакайте, не метафора, ами такова, просто израз, схващате ли?...
Дааа. В живота ми твърде много неща взеха да стават твърде буквално реалистични.
И Съдбата определено си знае работата.
Истините не се научавали с метални стружки и магнит над някое бюро, а? Да, аз знам най-добре. Защото аз съм свещта в урагана.

...- So what do we do?
- Nothing. Strangely enough, it all turns out well.
- How?
- I don't know. It's a mystery.

'Cause the show must...well, you know.

Go on.

Butterflies in the stomach?

No more!



Пеперуди в корема ми. Писна ми от пеперуди в корема ми.

The trick is to keep breathing

"Between-ness is a defining characteristic of liminal. Limbo is another. Liminal is neither here nor there but exists between one moment and the next, poised in that pause where what’s passing hasn’t yet become what’s becoming. Liminal is a magical time, a dangerous time, fraught with possibility . . . and peril."

Вземането на решение само по себе си не е толкова трудно. В повечето случаи става съвсем интуитивно: отговорът се появява в съзнанието ми в същия миг, в който се появява и въпросът. Не, не това е трудната част.
Трудната част не е дори самото изпълнение на взетото решение. То също става в общи линии интуитивно. Просто се случва.
Как обаче стоят нещата по средата? В пределния период между вземането на решението и неговото изпълнение; ето там е наистина трудната част.
Когато се блъскам неистово в стените на съзнанието си и не спирам да се разкъсвам от хиляди съмнения и колебания. Наистина много добре разбирам Хамлет.
Може би правя ужасна глупост. Може би изобщо не разсъждавам трезво. Може би се подвеждам по безсмислен импулс. Може би всичко е внушение. Може би утре ще се събудя и ще се окаже, че всичко е било само в главата ми.
Може би в събота наистина, ама наистина ще съжалявам за това.
Може би.

Но въпреки това ще го направя.

I do remember.

I always do.

Remember me?...

Of all the crap, crap, crappy nights I've ever had in the whole of my crap life.

Обраха ме.
Не, сериозно.
Обраха ме.
Точно като по филмите. Някакви бягащи мангали ми грабнаха чантата и заминаха. Само че между двете действия някак си вмъкнете това как аз се разпищях, стиснах дръжката на чантата си, те ме събориха на земята - вероятно удряйки и ритайки ме, тук не съм много сигурна какво стана - и ме влачиха няколко метра след себе си. Явно съм се търкаляла доста, защото имам синини и ожулвания както по коленете, така и по гърба. И по лактите. И по дланите. Забавна работа.
После най-сетне мозъкът ми бавно възприе факта, че не мога да задържа чантата си и най-много просто да си счупя нещо, влачейки се след нея. И да си скъсам някоя гласна струна. Така че я пуснах и останах да лежа, гледайки невъзприемащо как тримата гадни мангали се скриват бегом зад завоя. Лайнари. Надявах се да им се върне за това. Да ги блъсне някоя кола. Нещо такова. Станах, поизтърсих се и хукнах към края на пресечката, без и аз да знам защо. Бяха ми откраднали чантата, по дяволите! И бях крещяла като заклана, а никой проклет идиот не си направи труда да си прекъсне вечерята в уютния си апартамент на уютната си уличка, за да излезе и да види какво става. Да викне полиция, нещо. От вратата на кварталното магазинче любопитно ме зяпаше някакъв застаряващ пич.
- К'во стана бе?
Изгледах го невярващо. Беше си стоял там и беше зяпал как ме влачат през половин пресечка и ме ритат. Браво. Доблестен човек.
- Откраднаха ми чантата - отвърнах спокойно, все едно му казвам, че слънцето е залязло. Едва в този момент ми светна, че трябва да направя нещо подходящо за случая. Да се разплача. Да се развикам истерично. Да изглеждам подобаващо, по дяволите!
- Откраднаха ми чантата! - повторих малко по-емоционално и размахах отчаяно ръце. След това осъзнах, че онова, което току-що съм казала, е истина, ухилих се истерично, и отговорих на възклицанието си сама:
- Егаси!
- Тц-тц. - не одобри човекът. Зад гърба му вратата на магазинчето се отвори и се показа главата на продавачката - около 50-годишна, руса. Приятна жена. От нея си купувам... купувах батерийки за мп3-то. Сега вече нямам мп3, осъзнах внезапно и ме жегна мисълта, че наистина всичките ми неща са отишли по дяволите. Или по мангалите. Уотевър.
- Какво, чантата ти ли откраднаха?! - развълнува се продавачката и ме изгледа състрадателно. Леле, още една клюка да разправя на клиентите.
- Да! - извиках аз и отново размахах ръце, - Откраднаха ми скапаната чанта! Чантата ми!
- Какво имаше вътре? - пита дъртият пич, все едно това може някак си да помогне.
- Всичко. - Отвърнах аз, като всъщност не бях много сигурна какво имаше вътре - mp3-то ми. Телефона ми! мп3-то ми... И телефона... - какво, по дяволите, слагам в чантата си обикновено? На училище? Защо мозъкът ми е забил така? И защо ми се ще да се разхиля истерично? Я, имам рани по дланите си. Ааа. И ме болят. Предпочитам да бях закъсняла с осъзнаванията още малко. А, чакай! Учебници! Точно така.
- Учебниците ми! - и отново ме връхлита прозрение. О, не, това няма да го понеса. По дяволите. - По немски. Струваха 40 лева. - дрънкам по-скоро на себе си. В такава скапана финансова криза съм, че изгубването на два лева миналата седмица ме доведе и до нервна такава. А сега - телефона ми. мп3-то ми. Учебниците. О, фак.
Внезапно от другия край на пресечката чувам хлипане и пискане. Обръщам се и - що да видя, бившата ми съседка, дето така и не и запомних името, и дето учи в моето даскало. Звъни по телефона и очевидно е в истерия. О, вързах нещата!
- Да не ти откраднаха чантата? - питам аз, тръгвайки към нея.
- Да!!! - изкрещява ми тя, ръсейки сълзи наляво-надясно. - И звъня на полицията!!! И не ми вдигат! Егати полицията!!! Ало! Ало!
А аз си мислех, че съм тежък случай. Може пък да имам дарбата да се държа хладнокръвно в такива ситуации. Не, чакай. Аз не се държа хладнокръвно. Хладнокръвно не е да искаш да избухнеш в смях, нали? Добре де. Но поне изглеждах хладнокръвно. Сигурна съм. Имам рана на кръста си. Усещам я. И ме боли.
Бившата съседка продължава да изпада в истерия, докато продавачката от магазина и дъртия пич обсъждат положението и мъдро кимат с глави.
Накъде били завили крадците. Ха! Питайте него. Той стоеше на вратата и зяпаше, докато аз се въргалях по земята, неуспешно осакатявайки се.
Със съседката хукнахме надолу по пресечката - можеше поне като са взели скъпите вещи, да са хвърлили чантите някъде наоколо.
Не. Нищо. Никой. Никъде. Някакви момчета ни питаха какво е станало. Явно истерията й започваше да действа и на мен, защото изкрещях "Откраднаха ни чантите" в един глас с нея. И на същите децибели. Три високи момчета. Бягаха. Виждали ли сте ги? Не, не сме виждали такова нещо.
Тя тръгна да звъни на техните, а аз се чудех какво се предполага да направя сега. Казах й, че отивам до нас. В крайна сметка това беше на няколко пресечки. Затичах надолу по улицата. Още два завоя. Още един. Ето. Сега ще извикам нашите, ще изглеждам подобаващо истерична иии... нищо няма да стане. Както и да е. По дяволите, и ключовете ми бяха в чантата. С ключодържателя ми от Ани. И всичко друго. О, по дяволите. Внезапно се почувствах благодарна, че съм с ниски обувки. Представям си как щях да се пребия иначе.
(междувременно отбелязвам факта, че са изсекли дръвчетата по улицата. Толкова време мина, откак се заканиха, че смятах, че са се отказали. Е, днес денят определено върви прекрасно, нали?)
Фак.
Заблъсках по прозореца. По вратата. Майка ми ми отвори.
- Какво...
- Откраднаха ми чантата - занареждах аз, - С всичко вътре. Телефона ми. Всичко. На мен и на още едно момиче.
- Какво, къде...
- На няколко пресечки оттук.

Нека изрежем кадъра с това как с баща ми обикаляме пресечките и всички ни зяпат любопитно.

Прибрах се пак, тръшнах се на леглото и се огледах. Цялата бях ожулена. Панталонът ми беше в прах и кал и скъсан на коленете. Всичко ме болеше. Фак.
Внезапно ми просветна колко по-зле можеше да бъде. Можеше да ме пребият. Можеше да си счупя нещо при падането. Можеше да стане какво ли не.
Почувствах се някак си длъжна да се разрева. Точно тогава Жас ме извика. Беше толкова паникьосана, че я попитах какво е станало. Беше заради мен, по дяволите! Мозъкът ми наистина е отказал.
Слава богу, че беше Жас. Едва тогава осъзнах, че и аз съм в паника.
Всъщност не съм сигурна дали преигравах или недоигравах. Все тая.
За соса, обраха ме.
Аз си знаех, че годината е откачена.

My last conversation with Love

Бруф. Днес не беше много прекрасен ден. Просто последните две седмици бяха тотално откачени и предполагам, че нервите ми не издържаха. Малко замервах стените с едно списание и истерясвах, и писах депресиран/щ мейл на Фиф (съжалявам, Фиф! прости ми. отново. *уъзънтми*), и така де, мина ми. Даже смятам по някое време скоро да ви пусна една статия - или поне цитати от една статия - която наистина ме оптимизира тази зима. Сега обаче смятам да ви дам нещо друго.
Намерих го в една папка в компютъра. Помня, че си го бях запазила някъде от интернет, но не знам откъде. --> here we are. Както и да е, някак си красиво-носталгично и меланхолично ми е, въпреки че можеше да е написано и много по-добре. Харесва ми идеята. Така че реших да го преведа и да го пусна тук. (извинявай непознати чуждестранни писателю, надявам се да не се сърдиш, не че някога ще разбереш за това, де.)

Последният ми разговор с Любов

by Hannah Star
~

Миналата нощ Любов дойде в спалнята ми и легна до мен. С часове просто мълчахме. Той не казваше нищо. И аз не казвах нищо. Накрая, докато нощта бе все още тъмна, знаейки какво ще ме помоли той, аз му казах:
- И така, какво правиш тук? Мисля, че ти казах да не идваш повече.
Той отвърна:
- Липсваш ми. Липсваш ми до лудост! Някога и аз щях да ти липсвам... И съм гладен. Не си ме хранила скоро; и съм жаден. Защо ми причиняваш това? Спомням си, ти каза, че аз съм най-истинската, специална любов, която си имала в целия си живот, и че ще ме храниш и ще ми даваш вода всеки ден - завинаги. Какво се случи? Наистина, гладен съм. Жаден съм. Не мога да живея така.
- Да - отвърнах, - Зная. И помня какво ти обещах. Но вече не мога да те храня. Не мога и да ти давам вода, защото ще огладнееш още повече, а ще оживееш по-дълго. И ще бъде още по-болезнено - и за теб, и за мен. А аз знам какво е болката, повярвай ми - а ако не можеш - попитай разбитото ми сърце.
- Но аз ще умра! А ти ми обеща толкова много неща! О, ти си жестока! - проплака той.
- Не мога да бъда по-нещастна. И ти го знаеш, Любов. Не съм жена, която може да изостави Любов, не съм и такава, която ще го измъчва и остави да умре от глад. И бих дала всичко за теб, Любов - но трябва да разбереш, че не мога. Защото ако го направя, ти ще живееш завинаги, но аз - аз ще умра.
Любов бе отчаян. Той стана. Известно време обикаля леглото ми в мълчание, а след това седна в ъгъла на спалнята ми. Той плачеше. Точно както плачех и аз. И двамата щяхме да изплачем очите си.
Любов бе нещастен, толкова нещастен - и заради мен, и заради себе си - и се опитваше да ми даде надежда, че онзи Единствен ще се върне и тогава Любов ще може да живее с нас. Опитваше се да ме убеди, че Единственият ще ме пази в своето сърце и ще се завърне някой ден - защото аз съм била толкова добър човек, защото толкова съм го обичала. Опитваше се да ме убеди - с часове - в толкова много глупави неща...
Знаех, че Любов казва всички тях само защото бе гладен и жаден. Така че не им обръщах много внимание. Единствените думи, с които му отвръщах, бяха:
- Не, няма да те нахраня. Не, няма да утоля жаждата ти.
Точно преди изгрева, след като бяхме прекарали в мълчание последния изминал час, той ме погледна и ме попита:
- Сигурна ли си, че наистина искаш да умра?
- Любов, знаеш, че не го искам; но трябва да те оставя да умреш. За да мога аз да оцелея. Поне засега. Това означава, че ще трябва да прекараш в мълчание остатъка от живота си. И разбери - когато всичко свърши и ти наистина умираш, аз няма да направя нищо, за да те спася. Не смятам, че ще разберещ това, което правя, Любов. Но трябва да ти го кажа, за да знаеш какво ще се случи с теб; за да знаеш каква ще бъде твоята смърт.
- О, но аз съм толкова гладен! Моля те, моля те, нахрани ме, или поне ми дай една малка чашка вода! Аз още съм жив, аз съм толкова жив... Не ме оставяй да умра!
- Трябва да вървя - отвърнах аз.


~

edit:

[21:12:33] Invincible каза: и аз теб те обичам до смърт.
[21:12:44] Invincible каза: Даже до... даже до нещо повече!
[21:12:48] луничка :] каза: е, значи сега можем да пукнем спокойни. :D

*сън*

^^^^

Падение, но с чест

~

- Преценката ти е част от драма, която вече не съществува другаде освен в собствената ти глава. Тленните неща имат край и краят вече се състоя.

~

- Не разполагам с много време. Затова казвай каквото имаш да казваш.
- Джулиъс, обичам те.
Той въздъхна и отново погледна часовника си.
- Това ли е всичко?

~

- Лъжеш се. Страданието е занимание, което може и да помогне, когато двама души са свързани един с друг. Но където липсва връзка, тогава то се явява нещо недостойно, гротескно и грозно. Изглежда съвършено безсмислено и ненужно, като ежедневната Голгота на всички останали вечно страдащи човешки същества.

~

Странно колко много се променя човек за няколко месеца. Или може би е заради началото на 2009-та. Някога, тогава смятах Джулиъс Кинг за гаден циник и сравнявах разсъжденията му с тези на кобилата по философия. Сега знам, че нямат нищо общо. Философия. Ха! "може би най-изтънченият начин за бягство от реалността". Философията в изключително голямата си част не обяснява реалността, а я изкривява, докато я нагоди към формата, най-удобна за съществуването на посредствения човешки мозък. Някои хора може да си твърдят, че Ницше е казвал истината, колкото си искат. Това, че Ницше е казвал неща, които човекът не иска да чуе, не означава, че те са истини. Точно както това, че симпатичните платонически идеи са приятни, не прави и тях истини. Смятам, че философията е нещо твърде лично, индивидуално и интимно. Ако прочетеш книга, пълна с философия, и си кажеш, че, ето на, тук всичко е чистата истина, и се съгласиш напълно с всяка скапана дума с нея, и си убеден, че мислиш точно като написалия я, без да се обиждаш, но значи въобще не мислиш. Вероятно от всяка философска сентенция може да се извлече микроб истина. Е, и? Мога да извлека много повече истина от нещата, които две 5-годишни хлапета ще си приказват за "Цар Лъв". Това не ги прави гениални. Просто истина можеш да откриеш в много неща, и никъде, освен в собствената си глава няма да откриеш нещо, което цялото да е направено от истина. Сигурно има някаква велика, обективна истина, която съдържа в себе си цялата мъдрост на вселената. Не отричам възможността да съществува. Само че мигът, в който някой човек ще достигне до нея, никога няма да дойде. Дори понятието "истина" не би обхванало подобно нещо; понятията са създадени от хората и назовават неща, които хората са решили, че ще назовават. А онова, което хората всекидневно имат предвид под "истина" е нещо съвсем субективно. Субективна е и философията. Жените са гадни, мислел си е Ницше. О, колко гениално. Колко обективно, при условие, че е хванал сифилис от първата к, многоточие, ва, с която спал. Направо прелива от обективност. Та това, че неговите глупости не са удобни са ухото на всеки посредствен човешки мозък, не означава, че са истини. Те са удобни за ухото на точно определен вид комплексирани посредствени човешки мозъци, които подобно на него са се отчаяли от живота.

...А желанието на човек да драматизира, ооо, този велик драматизъм. Всички го правим. Изключения от това правило може да има само в някои изключително фантастични (не)литературни творби. "Падение, но с чест" ли? Не, не мисля, че тя е точно от тях.
Просто наистина има хора, които не знаят кога да спрат с драматизирането, а има и такива, които го правят по изключително изтънчен и дразнещ начин, и са убедени, че не го правят. И двата вида са крайно непоносими ;) Така че най-добре просто да не се правим нито на най-драматичните, нито на най-недраматичните хора. Животът драматизира достатъчно много и без нашата помощ; нека просто приемем факта, че по природа обичаме да се лигавим и да го правим в допустимите граници.

^^

О, и днес най-сетне пак прописах. Страшен кеф ^^

Everything is going to be alright.

Просто затворете очи и го изслушайте.