the point of no return

Нали ги знаеш онези моменти, в които осъзнаваш, че ако се откажеш да участваш в играта, ще изгубиш хиляди пъти повече, отколкото ако участваш и загубиш накрая. Също като онази работа с "ако не рискуваш всичко, рискуваш дори повече".
Странно защо се сещам за онзи път, когато се обяснявахме за "ва банк".
Работата е там (колко само обичам този израз), че понякога е трудно дори да започнеш да играеш. Не защото не можеш да се решиш. Просто принципно е трудно.
Имам неприятното усещане, че изпускам някаква мъничка и адски важна подробност. Дразня се.
Пък лятото определено ме побърква, което е страхотно, освен това съм наясно, че есента ще бъде хиляди пъти по-откачена и че аз съвсем самичка ще й съдействам да бъде такава. Чувствам се изключително добре.
Домино-ефектът ми допада. Особено когато аз бутам първото блокче, а не лежа под последното.
Само трябва да бутна правилното такова, нали...
Най-лесният (и забавен) начин се оказва да ги изпосъборя всичките и накрая да гледам невинно. Какво пък, нали светът се върти около мен. А, да. И теб. *невинен поглед*

Работата е там, че искам да стигна the point of no return.
Омръзнало ми е до писък да се връщам.

(: