the best blaze burns brightest, when circumstances are at their worst.

Забелязвам тенденцията. Всеки път, когато нервите ми просто пощуреят и вътре в мен всичко вземе да подскача, да ври и кипи и гори и така нататък, електрическите (пък и не само) уреди около мен също откачат. Часовниците спират, на телефоните или им пада обхвата, или се самоизключват без никаква нормална причина, мишките на компютрите спират да бачкат, мониторите изгърмяват, радиотата изгубват сигнала си.

The harder it rains, the brighter I burn.

Точно десет кратки малки думички. Точно десет. Кратички и мънички. Две миниатюрни изречения. И заради тях преживях нервна криза. Казвам ви, болна съм. Бо-лна. спелуване в мой стил.

А, и намерих една много яка песничка, ама ме мързи сега да ви давам линк.

Като свещ в урагана.

ps

Да бе, сама не си вярвам, че ще спра да пиша толкова бързо. Всъщност изобщо нямам време. Всъщност днес имам двойка и тройка, защото вчера въобще не учих и сега трябва да си скъсам задника, за да имам утре някакви оценки от порядъка на 8 или 11, та да се спася порядъчно. Но не.
Защото, DUH, просто ще откача! Не мога така. Въобще не знам какво ми става. Сякаш от онзи момент, когато се съгласих, сякаш оттогава пълният контрол над мен е взет от някаква друга моя част, някаква, която не се страхува да поема рискове, и на всичкото отгоре, винаги рискувайки, винаги печели, която прави прекалено откачени неща и не мисли, а действа, която не се страхува.
Разбирате ли, аз харесвах тези ботуши. Много. И още като ми ги подариха, си казах, че много искам да ги нося, но нямаше как, с тези 10-сантиметрови токове. Защото аз никога не бях ходила с толкова високи токове и сигурно щях да се пребия, ако тръгна сега да се мъкна с тях.
Така че ботушите стояха с месеци без да ги обуя и дори бяха прибрани в шкафа с обувки, които не се носят.

И после дойде Тя, онази странна Аз, стана сутринта в петък 13-ти, нахлузи ботушите и отпраши, като даже не я заболяха краката от ония 10 часа, които прекара на тия токчета.

Просто... просто представете си какво прави с живота ми! Разбирам да ме запише на клуб, на който преди три седмици по-скоро бих се гръмнала, отколкото да отида; или да пише и да говори с разни хора, които въобще не познава и които преди три седмици въобще не биха ме заинтригували, или да поема инициативата за всичко, което й падне, или да ме мъкне по разни олимпиади, за които нищо не знам, или да измисля брутално откачени планове за брутално откачени действия - и още по-лошо - да ги изпълнява, или да прави мръсно на хора, с които преди три седмици бих се разкарвала по магазините, или да ходи по кафета с други хора, с които преди няколко месеца не бих си казала здрасти на улицата; разбирам! Ама да ходи на тези токчета, добре де, това не е нормално! Никога не бих тръгнала с такива високи ботуши, разбирате ли, никога. Аз съм толкова саката, че бих се пребила още на третата крачка. А тя дори не се спъна. (edit: и си гризе ноктите. казах ли ви, че си гризе ноктите?) Виждате ли, казвам ви аз, че светът се е чалнал и че съм като свещ в урагана. Пък вие не ме схващате. Вече просто не знам какво следва, ама наистина, и много ми се ще някой да ме просве... Добре де, добре! Не ми го тикайте тоя сценарий в лицето! Да, видях, по дяволите, знам си репликите! Брф, това за скапаното просветляване беше само метафора, не, чакайте, не метафора, ами такова, просто израз, схващате ли?...
Дааа. В живота ми твърде много неща взеха да стават твърде буквално реалистични.
И Съдбата определено си знае работата.
Истините не се научавали с метални стружки и магнит над някое бюро, а? Да, аз знам най-добре. Защото аз съм свещта в урагана.

...- So what do we do?
- Nothing. Strangely enough, it all turns out well.
- How?
- I don't know. It's a mystery.

'Cause the show must...well, you know.

Go on.

Butterflies in the stomach?

No more!



Пеперуди в корема ми. Писна ми от пеперуди в корема ми.

The trick is to keep breathing

"Between-ness is a defining characteristic of liminal. Limbo is another. Liminal is neither here nor there but exists between one moment and the next, poised in that pause where what’s passing hasn’t yet become what’s becoming. Liminal is a magical time, a dangerous time, fraught with possibility . . . and peril."

Вземането на решение само по себе си не е толкова трудно. В повечето случаи става съвсем интуитивно: отговорът се появява в съзнанието ми в същия миг, в който се появява и въпросът. Не, не това е трудната част.
Трудната част не е дори самото изпълнение на взетото решение. То също става в общи линии интуитивно. Просто се случва.
Как обаче стоят нещата по средата? В пределния период между вземането на решението и неговото изпълнение; ето там е наистина трудната част.
Когато се блъскам неистово в стените на съзнанието си и не спирам да се разкъсвам от хиляди съмнения и колебания. Наистина много добре разбирам Хамлет.
Може би правя ужасна глупост. Може би изобщо не разсъждавам трезво. Може би се подвеждам по безсмислен импулс. Може би всичко е внушение. Може би утре ще се събудя и ще се окаже, че всичко е било само в главата ми.
Може би в събота наистина, ама наистина ще съжалявам за това.
Може би.

Но въпреки това ще го направя.