what happenеd?

Постоянно сънувам влакове, ЖП линии и хоризонти, опнати между две редици планини и клони. Толкова много цветове, а аз дори не различавам тъмносиньо от черно.
Кой е цветът на надеждата?
Изпълнена съм мисли за вятър и очакване, и бягане, толкова много бягане, че ако започна да тичам, ще спра едва на ръба на способностите си
да те забравя.

Пишещите хора, ние сме вампири, ние изсмукваме живота от живителната му сила, от звуците, изтръгнати от сърцата и болките на човеците около нас, крадем ги, превръщаме ги в банални редове от букви. Веднъж написани, важните неща изгубват своята стойност, защото може да ги прочете всеки; значение има само това, което не може да бъде описано. Опиши любовта ми правдиво и ще ми докажеш, че тя не значи нищо за теб. Опиши колко съм наранена от факта, за да го прочетат стотина други и да са съпричастни, защото и те са изпитвали същото, и ще ми разкриеш колко банални са чувствата ми.
Опиши как звучи гласът ми, когато плача, и той ще стане клише. Опиши цвета на очите ми и той ще се превърне в матрица. Опиши усещането за близост между телата ни и всички ще знаят, че и ние сме като другите.
Опиши ме и аз ще престана да съществувам.
Ненавиждам пишещите хора.

"Плача, докато пиша тези редове" е цитат от "Морето, морето" и почти дословно от едно писмо, над което аз плаках това лято, отдавна, преди век, когато светът още имаше смисъл. Изумително е колко бързо замъците на живота ти могат да се срутят и да се слеят с пясъка по безкрайната линия на бреговете - няма север и компасите са безсмислени.
Пиша глупости.
И искам поне веднъж да не бързам заникъде - но нямам време. Къде си, минало, в което всичко беше просто ? И колко по-сложно ще става? Далече, далече, преди много, много години, живели един цар и една царица, и те никога не са имали нищо общо с моята приказка.
Обичам те, живот, но нямам време. Нямам време да изживявам миговете си по-дълго, отколкото им е писано. И бързам, и бързам, и тичам, толкова много тичам, че ако успея да спра преди края,
сигурно пак ще е късно. Нямам време. И никога повече няма да имам.

Животът е хубав и простоватичък. Какво се случи, което го накара да изглежда толкова оплетен и безнадеждно неразбираем, какво се случи?
Събуждам се, отварям гардероба, и се чудя какво ли да облека. Какво ли, наистина.
А кой е цветът на надеждата?

алтернативен избор

Вероятно винаги го има, понякога отказвам да го видя, в момента всичко, което правя е да завивам до безкрайност по пресечките, табелите на които гласят "Алтернатива", "Алтернатива", "Алтернатива".
Днес видях момче с тениска, на която пише "Just do it" и си спомних за онзи лист, който през далечния октомври украси стената ми и през сякаш още по-далечния (но това е илюзия, мисля) април, беше накъсан. ( а после се оказа, че не е трябвало да бъде.)

Забрави хороскопите. ТУК е отговорът на всичките ти въпроси:

ДА.

НАПРАВИ ГО.

Лесно е да се каже, нали, но да направя какво? И, кой знае защо, отговорът отново вече съм си го давала. Хубавото е, че вече не очаквам и не хвърлям ези-тура много отдавна.
Лошото е, че, незнайно как, от следваща в сърцето си, се превърнах в следваща мимолетното: отговарям автоматично с "Да. Ще го направя" на всяка алтернатива, просто защото това, което наистина искам, го пропилях.
А сега? Улавям мига и си отивам. И нищо повече.

Няма вече пустини. Няма оазиси. Но нуждата от тях се чувства.

Албер Камю, разбира се.



Craftsmen habit by nailone

...колко глупав пост.

i know we said goodbye

пясъкът в обувките ми е от миналото лято.

love's labour's lost

Пазя си изсъхналите рози от чиста сантименалност и от чиста суета, но те не значат нищо. Всъщност никога не се и сещам за тях, освен ако не ги видя някъде там, между книгите, между Стайнбек и Бредбъри, между купищата прах и тавана. И тогава нещо в мен се обръща, нещо кипва, нещо потреперва, сякаш...
Но това не е любов.
Пазя песните в отделна папка, но никога не се сещам да вляза в нея и само понякога, когато ги чуя случайно по радиото, докато чакам на опашката в магазина, си спомням разни думи и обещания, и си мисля...
Но това не е любов.
Фалшивата страст, породена от общото ни отчаяние и неконтролируемият ужас, блъскащ в ритъма на пулс по гърдите ни през разкъсаните дрехи, този непрестанен мазохистичен копнеж да сме заедно, това не е любов.
Болезнените сънища, крясъците и накъсаната реалност, в чиито стени се разбиваме в опити да сме събрани и разделени, никога сигурни, това не е любов.
Саморазрушителната жажда за докосване, последвалият студ и онова мълчание, което никой не иска да запълни, след като е даден отговор на всичките ни желания - това не е любов.
Миризмата на море и пясъка по дланите ни, парещото слънце и забързаните стъпки; закъснелите часовници, планираните срещи, тайните маршрути през пресечките, кафенетата в затънтените улички, задушните юлски следобеди, безкрайното преследване и краткото спокойствие - това не е любов;
Студеният вятър и топлината между телата ни, вкусът на евтин алкохол и на чужди цигари по устните - това не е любов. Това не е любов.
Това е споделена самота.

танцувай, танцувай

Не, не искам сладолед, благодаря, не ми е топло, не се безпокой за мен, небето е синьо, вървя, вървя, вървя, каква красива градина и колко много цветове,
харесвам тази песен, защото звучи като танц.
Слънчево е, облачно е, слънчево е, дните бързат, пътят се изнизва под бягащите стъпала, колко много цветове, как само искам да танцувам, а аз тичам, тичам, препускам, нямам време; цветове и дъждове, облаци, часовници, разбити прозорци, напуснати къщи, хора, лицата, ръцете на хората, гласове, очакват нещо тези очи, препускащи, световъртеж от бързане и възможности, спри, спри, не спирай, не спирай, бягай, няма време.
Животът се изнизва под краката ми - и няма кой да спре света и времето; върни се, върни се, искам времето да спре. Искам светът да замръзне, вперил поглед в телата ни.

Ела. Ела да танцуваме.

лято

"това беше всичко, което исках да чуя. нищо друго нямаше значение: аз все още бях жива, щях да тичам боса из локвите, да прекарвам нощите без покрив, да крещя имената на звездите, да замервам прозорци с камъни, да нося ярки дрехи, да пия от чужди бутилки и да се хвърлям в дълбокото. да, аз все още бях жива; за мен нищо не беше невъзможно."

доставя ми някакво откачено удоволствие да наблюдавам как ярко розово-оранжевите ми нокти подскачат по клавиатурата, докато пиша.

тик-так

Мисля си, календарите са долни гадове. И това дали имам време има ли изобщо някакво значение, когато това време бива пропилявано в мълчание.
Ще бягам, ще бягам. Не че имам някакъв друг избор. Изобщо, за какъв избор говорим, за онзи, дето преди човек винаги го имаше ? Е, сега го нямам, съзнателно си го изземам, конфискувам го, няма избор вече.
Нали времето е илюзия. Всъщност очакването на нещо е хиляди пъти по-убиващо от настъпването му. Тази малка смърт ще настъпи рязко, внезапно, една сутрин просто ще се събудя и ще бъде септември.
И нищо не мога да направя.
Затова бягам.

здравейте, аз съм Съдбата

връщаш си го за ония трите лимки, нали? можеш ли да си по-голяма кучка от това?
няма да стане обаче.

- Правилно! А аз съм истинската Съдба. Аз пиша сценария на тая есен!
- Точно така!
- Въпреки че не вярвам в нея.

Сценарият е следният:
той е в едно действие.
с една сцена.
сцената се казва "Импровизация"
...и няма реплики.

септември идва

всъщност знам, че всички още в момента, в който си помисля да ви спомена края на лятото, започвате да ми викате ужасено "Не! Не! Не, не споменавай това!"

И все пак, да. Септември идва. По случай случката наскоро препрочетох един от най-септемврийските си разкази - от септември 08. И в интерес на истината си го харесах и според майка ми той страшно си прилича с едно от нещата, които написах съвсем наскоро. Мисълта ми беше. Трите ми лято-изпращащи по настроение разказа.

...отварящи се в нова страничка, цъкайте спокойно.

Светулките са тъжни - септември 08. там е качен с работното си заглавие, защото забравих да го сменя.

Бялата стая - април 09, като се замисля го има и в Solitude. не чак толкова лято-изпращащ, но някак си ми напомня на август, а август си е... краят на лятото. соу.

Само понякога - август 09, от преди три дни. също с работно заглавие, пък аз може и да го сменя по някое време съвсем. засега така е добре.

а забелязвате ли колко рано съм станала днес? ^^

enough is not the same it was before

по дяволите.

the point of no return

Нали ги знаеш онези моменти, в които осъзнаваш, че ако се откажеш да участваш в играта, ще изгубиш хиляди пъти повече, отколкото ако участваш и загубиш накрая. Също като онази работа с "ако не рискуваш всичко, рискуваш дори повече".
Странно защо се сещам за онзи път, когато се обяснявахме за "ва банк".
Работата е там (колко само обичам този израз), че понякога е трудно дори да започнеш да играеш. Не защото не можеш да се решиш. Просто принципно е трудно.
Имам неприятното усещане, че изпускам някаква мъничка и адски важна подробност. Дразня се.
Пък лятото определено ме побърква, което е страхотно, освен това съм наясно, че есента ще бъде хиляди пъти по-откачена и че аз съвсем самичка ще й съдействам да бъде такава. Чувствам се изключително добре.
Домино-ефектът ми допада. Особено когато аз бутам първото блокче, а не лежа под последното.
Само трябва да бутна правилното такова, нали...
Най-лесният (и забавен) начин се оказва да ги изпосъборя всичките и накрая да гледам невинно. Какво пък, нали светът се върти около мен. А, да. И теб. *невинен поглед*

Работата е там, че искам да стигна the point of no return.
Омръзнало ми е до писък да се връщам.

(: