А колко искам всичко да забравя.
Да спра и птиците, морето и света:
да спра поетите, изписали безкрайни
фалшиви думи, от които да боля.
А колко искам, колко искам да не помня!
И да забравя всички падащи звезди;
защото зная - за секунда само падат
и после цял живот оставят ни сами.
Така се случва:
Когато,
it's over,
taking over me
Хайде всички заедно да си търсим оправдания. Нали се сещате, оправдания. Разбира се, толкова рядко ни се случва да се оправдаваме така или иначе, нали?
Хайде да си се оправдаваме един на друг. Може да направим голям общ блог, в който всички да пишем (не помня, колко беше ограничението за брой автори на блог? Сто? Нещо такова)
Всеки ден всеки пише по едно официално оправдание. Представете си какви невероятни неща ще се изпишат, ако някъде хората тръгнат да публикуват всичките си оправдания. Колко пъти дневно се оправдаваме?
Ама само си представете най-обикновените оправдания и извинения.
"Много съжалявам, че изядох онази паста, след като си обещах да не ям калорични неща."
"Страшно съжалявам, че сгазих кучето ти с москвича в събота."
"Наистина съжалявам, че ти вързах тенекия за 10000-ен път преди два дни."
"Ужасно съжалявам, че снощи не си измих зъбите, ама наистина бях пиян, по дяволите, и просто се сринах на дивана и..."
"Съжалявам, че..."
И после чак да минем към онези оправдания от екзистенциален тип, дето си ги пазим само за себе си и за най-близките си хора.
Единият не може да общува с хората, защото, разбирате ли, той е такъв. Човекът не може нищо да направи. Защото нали и дядо му е бил такъв, та то си е заложено в гените му - да е асоциален. И той не може да се промени. Заковал се е на място като крепостен селянин през средновековието и няма мърдане.
Естествено, не може просто да се стегне и да се промени. Защото е безсилен. Какво по-лесно оправдание от "не мога", по дяволите? Че то направо си проси да го кажеш. "Не мога, съжалявам."
Другият не може да забрави своята първа любов, по която реве сигурно от детската градина. Защото човек не може да заповядва на чувствата си, разбира те ли. Не може да си заповяда да изхвърли всички снимки, да изтрие всички песни, да забрави всички телефонни номера. Сигурно не може, да.
Третият не може да обича, защото (тук вариантите са много) : а) сърцето му е било разбито; б) той просто не е такъв човек; в)любовта не съществува;... ... ... я) ...всички хора са твърде тъпи, за да бъдат обичани от него!
Четвъртият вечно се самопрецаква, осирайки отношенията си с близките - той не е виновен, просто съдбата му е такава.
А, да, разбира се. Съдбата. Значи или сме дяволски неспособни, или не ни е писано.
Сериозно бе хора, вие не сте ли чували за Ренесанс? Човекът се осъзнава като свободно същество, алабала? Сам избира пътя си, сам кове съдбата си? Поне не сте ли чели Робинзон Крузо като малки? Детската версия с картинките поне, сеш'се?
Ама то трудна работа. Да правиш избори, да решаваш сам, да поемаш отговорността, когато оплетеш конците. Много по-лесно е да седнеш отчаяно и да кажеш, че ти не си виновен и че обстоятелствата просто са били такива и че съдбата друго ти е отредила и че си безсилен и безпомощен. Poor you.
Не мога да си обясня само какво се очаква от Света като цяло - да дойде и да ви избърше сълзите, и да ви каже колко виновен се чувства заради вас, и да оправи цялата тази бъркотия, дето сами сте си я забъркали?
Ами, съжалявам за вас, обаче ако досега сте живели в заблудата, че майка Вселена ни сменя памперсите, когато се осерем - нещо сте се объркали много здраво.
Прецакаш ли нещата, поемаш отговорността. И ги оправяш. И продължаваш напред, защото шоуто трябва да продължи.
В противен случай си стоиш сам с пълни гащи и ревеш.
Въпроси?
