отчаяние
А колко искам всичко да забравя.
Да спра и птиците, морето и света:
да спра поетите, изписали безкрайни
фалшиви думи, от които да боля.
А колко искам, колко искам да не помня!
И да забравя всички падащи звезди;
защото зная - за секунда само падат
и после цял живот оставят ни сами.
Така се случва:
it's over,
taking over me,
Когато
Това много, много, много ми хареса!
ОтговорИзтриванеболим заедно, нали знаеш ?
ОтговорИзтриванеА какви са критериите кое да е тук и кое да е в "онзи" блог?
ОтговорИзтриванеМисля си че всеки плаща по един или друг начин .. въпроса е доколко хората са способни да сближават собствените си светове .. защото може би основното което липсва е желанието да прекосиш тази относителност на многозначност .. мисля си че вината си остава наша дали ще вярваме на написаните думи, може би заради самия глад, иначе всъщност "поетите" са просто хора, като всички други, грешката е просто да очакваш повече, човещина може би отколкото средностатистическата реалност наоколо, .. ако решиш че тази моя си тирада е твърде много може просто да я игнорираш
ОтговорИзтриваневинаги заедно, Фиф.
ОтговорИзтриванекритериите - няма точни такива, просто тук пускам нещата, които са повече чувства, отколкото поезия. които са по-лични, по-скоро като останалите ми оплаквания и глупости, но в рими (:
dreaming, не съм убедена, че те разбрах напълно: аз нямам предвид, че вярвам на поетите. говорех за думите, които чувствам твърде верни за себе си и, понеже и без това съм склонна да драматизирам, се убивам да рева над тях. а всъщност те са само думи и нищо повече, не искам да им отдавам чак такова значение, каквото съм свикнала да им отдавам... красивата поезия се нарежда рамо до рамо с останалите красиви (и будещи сантименталното в мен) неща, които ме карат да си спомням, да чувствам, да хабя емоции. и имам нужда от тях, но понякога просто се изморявам. просто искам да не мисля. да забравя. да ги спра. за това става въпрос (: