посвещение
Това е преди всичко за всички поети.
За истинските поети.
За онези, които познават до болка онова усещане за безсилие и безпомощност, което те обхваща, когато думите са те изоставили. Когато желанието да ги напишеш те стиска за гърлото, стяга гърдите ти, задушава те, убива те, но проклетите думи просто не искат да се излеят върху хартията.
За онези поети, които знаят какво е да си поет.
(:
И след това толкова драматично посвещение трябва да ви предупредя, че стихотворението едва ли е от най-добрите, които съм писала. Най-малкото, краят изобщо не е достатъчно силен и това прави тежестта цялото стихотворение много по-малка. Само че е първото нещо, което пиша от месец (отново) и изпитах такова огромно облекчение, когато го написах, че можех буквално да се разрева.
Изляла съм всичко в него.
Поради това е и много дълго.
А поради това пък много малко хора ще се хванат да го прочетат цялото.
И все пак реших да го пусна тук, а не в заключения блог, просто защото е писано, за да бъде видяно (: А тъй като не е особено добро, не вярвам някой да тръгне да го преписва и да го представя за свое, та няма от какво да се страхувам, right ^^ Заглавието може и да го променя някой ден.
***
Златотърсачи
Омръзна ми от всички празни думи,
омръзна ми от проза,
от театри,
от гласове, от никого нечути,
омръзнаха ми всички празни влакове,
омръзна ми от хора,
от човеци,
загубили-намерили човешкото;
души, без време спрели и не спрели,
сърца - разбити не от Жулиетите
и от Ромеовците,
страдащи и хълцащи -
сърца,
разбити в бедност и мизерия,
сърца, които няма да познаят
ни ритъма, ни сладостта на болката,
раздирала Отеловите рани;
сърца, които спят по тротарите,
сърца, които топлят се в парцали.
Омръзна ми
от фалша на пиесите -
не тези, разигравани в театъра,
а другите - с фалшивите актриси,
с актьори, вече слели се със маските.
Омръзна ми,
до болка ми омръзна
от страх
от злоба, скрита сред пресечките
и блоковете,
спирките и гарите,
безбройните самотни, угнетени,
препълнени с цигарен дим и свади
задушни стаички, пропити
с п р и м и р е н и е.
Омръзна ми.
До писък ми омръзна.
Защото т у к ,
във тези същите театри,
по тези същите развратни булеварди,
из тези същите разкаляни пресечки,
ний пак ще търсим -
и ще т р я б в а да намираме -
и във уплахата на скритите надежди,
и във циментовите, прашни тротоари,
и във асфалтовите, омърсени улици:
онези същите - Ромео. Жулиета.
Красиви, нежни - недокоснати от мръсното,
което пъпли между каменните стълбове;
ще трябва в дрипите на молещите просяци
като крадци да ровим, търсейки величие -
за да превърнем мръсотията в безплътие
и на парцалите медали да пришием.
Защото нощем,
скрит под сенките на мрака,
ще спреш все нявга, нейде -
наранен и сплашен -
изгубил вяра и надежда
от очакване,
изгубил бог,
изгубил себе си
и сили;
И ще очакваш
във раздърпаните странички,
в онези букви, разкривени от печатане
все пак да пари още огънят,
да свети
онази истинна, безсмъртна светлина,
която нито прах,
ни кал,
ни мрак ще сринат.
***
...Така омръзнаха ми.
Прозата.
Театрите.
Сърцата - спиращи,
и спрели, и не спрели...
Ала дори посърнал,
сляп
и изоставен,
дори и в бурята захвърлен
и безцелен -
поетът т р я б в а да открие
красотата -
и да им върне някак
тяхната
п о е з и я .