ези - тура

знаете ли каква е втората причина да мразя да хвърлям ези-тура?
никога не хвърлям само по веднъж. винаги си казвам "ами ако е паднало така само по случайност и ако всъщност не е трябвало да пада така", а всъщност прикривам под тези глупости идеята, че ми се иска да се е паднало иначе. и хвърлям пак, пада се друго, но вместо да го послушам, аз се разколебавам още повече, защото съм нарушила правилата на играта. И пак хвърлям. Хвърлям десетки пъти и накрая вече не помня кое колко пъти се е падало. И цялото хвърляне се обезсмисля. Щом не се пада едно и също всеки път, тогава какво вярно има в цялата работа? Или може би просто не трябва така да злоупотребяваш с правото си да прехвърлиш отговорността върху някой друг? Ако искаш друг да реши вместо теб, не можеш да му кажеш и какво да реши. Това е. Правилата са такива. Или сам поемаш отговорността, или изгубваш правото си на избор.
Този проклет свободен избор така се е забил в съзнанието ми още от конференцията миналата година. Забавното е, че точно преди два дни като от небето ми падна стихосбирка на Стефан Цанев, точно тази стихосбирка...


Свободата ни лиши от утешението, че някой друг е виновен за нашите нещастия - от всички самоизмами, от всички заблуди, химери и утопии, от всички илюзии, от всички оправдания свободата ни лиши:
Спасете нашите души!

Работата е там, че всяка вяра в някаква по-висша сила всъщност означава, че не сме готови да поемем цялата отговорност върху собствените си плещи.
И винаги е толкова по-лесно да си мислиш, че твоите грешки са нечия друга отговорност. Толкова по-лесно е да си кажеш "Това не ми се случи, защото не такава е съдбата ми. Защото на мен не ми се случват такива неща", отколкото да преглътнеш истината, че това не ти се е случило, защото си го направил по грешния начин, на грешното място, в грешното време. Защото си пропуснал най-важното и защото просто, просто си сгрешил.
мразя да хвърлям ези - тура.
И все пак изкушението е толкова голямо. Изкушението да прехвърлиш отговорността. Само че горчивата истина е, че всъщност ти пак не си я прехвърлил. Знаете ли защо? Защото изборът да повярваш на една глупава монета е изцяло твой. Това си е твоят свободен избор.
И човек винаги има избор.
В момента не спирам да мрънкам как нищо не мога да направя, освен да чакам да се случи нещо. Но това е просто безподобна глупост. Самият израз "Чакам да се случи нещо" е абсурден колкото героите на Гогол и още толкова отгоре. Не може да чакаш нещото да се случи. Или отиваш и си взимаш каквото искаш, разбивайки стени, вражески войски, танкове и сърца със собствената си глава, или си оставаш сам с ръждясалата си монета и с безсмисленото си, досадно мрънкане. Какво да правя какво да правя какво да правя.
Направи нещо, по дяволите!
Престани да бъдеш толкова безумно много Хамлет!
Най-прекрасните неща, които са ми се случвали, са онези, които сама съм предизвикала.
И знаете ли как ги предизвиках? Правейки абсолютни глупости; само че глупости, които съм правила спонтанно. И по интуиция.

Да послушаш сърцето си не означава месеци наред да се измъчваш с въпроси да бъдеш или не и накрая да решиш, че избираш сърдечния си порив.
Единственият начин да послушаш сърцето си, е да го направиш на мига.
Просто защото ако сърцето ти наистина ти казва нещо и ако ти наистина си способен да го чуеш, ти никога дори няма да видиш възможността да направиш нещо друго, освен да го послушаш.

Няма повече да чакам нищо. По дяволите очакването.
И хвърлям проклетите монети в огъня... и след това сама излизам навън да правя ритуали за дъжд.
На война като на война.

*изхрач*

това последното само Фиф ще го схване, но пука ми. ние сме войници! ха.

edit:

впрочем се чувствам бездарна и нищожна. държах да споделя, че да не взема случайно да прозвуча инзвънредно възвишено. Голяма опасност има, така като гледам.
А, да, и се извинявам за сарказма. Саркастично.

И Стефан Цанев е велик. Между другото. Наистина велик. Е, и какво може да се очаква, като е роден на седми август?

Учудва ме единствено, че този свят
спокоен още съществува:
не падна слънцето и птиците летят,
и хората ядат и се целуват…
Нима трагедиите ни са толкова нищожни
и нищо
не могат
да променят?
Жестоко е. Безсмислено е. Невъзможно е.
Непоправимо стана като смърт.