love's labour's lost

Пазя си изсъхналите рози от чиста сантименалност и от чиста суета, но те не значат нищо. Всъщност никога не се и сещам за тях, освен ако не ги видя някъде там, между книгите, между Стайнбек и Бредбъри, между купищата прах и тавана. И тогава нещо в мен се обръща, нещо кипва, нещо потреперва, сякаш...
Но това не е любов.
Пазя песните в отделна папка, но никога не се сещам да вляза в нея и само понякога, когато ги чуя случайно по радиото, докато чакам на опашката в магазина, си спомням разни думи и обещания, и си мисля...
Но това не е любов.
Фалшивата страст, породена от общото ни отчаяние и неконтролируемият ужас, блъскащ в ритъма на пулс по гърдите ни през разкъсаните дрехи, този непрестанен мазохистичен копнеж да сме заедно, това не е любов.
Болезнените сънища, крясъците и накъсаната реалност, в чиито стени се разбиваме в опити да сме събрани и разделени, никога сигурни, това не е любов.
Саморазрушителната жажда за докосване, последвалият студ и онова мълчание, което никой не иска да запълни, след като е даден отговор на всичките ни желания - това не е любов.
Миризмата на море и пясъка по дланите ни, парещото слънце и забързаните стъпки; закъснелите часовници, планираните срещи, тайните маршрути през пресечките, кафенетата в затънтените улички, задушните юлски следобеди, безкрайното преследване и краткото спокойствие - това не е любов;
Студеният вятър и топлината между телата ни, вкусът на евтин алкохол и на чужди цигари по устните - това не е любов. Това не е любов.
Това е споделена самота.